Вицепремиерът и министър на образованието и науката в интервю за предаването „Всички в час“ на Радио „Фокус“

Преди да започнем с по-подробния коментар на реформите в сектора, ще Ви върна към миналата седмица, когато разговаряхте с осемгодишния Боян от втори клас. Тогава казахте, че когато човек получи похвала, му порастват крила. При срещата си с Боян добавихте, че ако окуражим децата, те ще покажат най-доброто от себе си. А как да мотивираме учителите да направят същото?

Всъщност при разговора с Боян – знаете, че даже и в най-светите текстове е казано, че през устата на децата се чува истината – се постави въпрос, който много често отчитаме като факт, но сякаш не правим необходимото, за да го променим. А той е, че много по-лесно критикуваме нещата, които не ни харесват, а често пъти забравяме тези, които ни харесват - да кажем, че ни харесват, да кажем, че нещо е направено, постигнато, че сме се придвижили напред. Това е мотивацията. Когато кажеш добра дума, когато подкрепиш – смятам, че не само в училище, а навсякъде е така, тогава наистина порастват крила. Разбира се, далеч съм от мисълта да се прикрива това, което не ти харесва, което трябва да се поправи. Говорихме и с Боян, и с неговата майка, че тогава, когато става въпрос за дисциплина и изпълняване на задължения, трябва да бъдем критични и строги. Но не можеш да нямаш другия глас, гласа на окуражаването и доброто. Това е наш дефицит в цялото общество. Колко пъти – знаете го и през Вашата професия и добре известното правило, че лошите новини продават изданията – колко пъти сме се сблъсквали с това? Не съм съгласна, че добрата новина не е интересна за хората. Точно обратното – всички имаме нужда да чуем, че нещо добро се случва, че можем да си извоюваме това, което искаме да видим като добра атмосфера помежду си, че можем да го направим. Всъщност за всяко нещо, което вършим, атмосферата, средата е много важна. Ако почвата е плодородна и има подходяща среда, разбира се, че ще успеем да запазим това, което сме посели. Ако непрекъснато тровим средата, ще е много трудно, ще има „мутации“, ако позволите тази шега. За учителя също е много важно – за всяка професия, но понеже сега говорим за учителската - да се каже добра дума не само на 24 май. Да се каже добра дума за българския учител, да си казваме по-често „Благодаря“ – това е много важно. Едва ли заплатите ще станат пет пъти по-големи, за това трябва да направим икономиката си друга. Но да кажем пет пъти повече добри думи тогава, когато виждаме, че има повод, това можем да направим, нали?

Да, разбира се. Да разбирам ли тогава от думите Ви, че на предстоящия на 19 юни Първи национален събор на учителите в София именно подобряването на училищната среда и признаването на ролята на учителя и на добрите педагогически практики ще бъдат сред темите на събитието?

Да. Нашият събор е на 19 юни и това е основната му цел – издигане на учителската професия на високо ниво, окуражаване на хората, които са в нея - и на тези с повече опит, и на тези, които сега започват, че това е обичана, харесвана и уважавана професия. Едновременно с това ще имаме и много неформални срещи с учителите извън официалния събор, както и сега го правим по места – с много диалог. Защото без чувството, че имаш подкрепа от цялата нация, тази тежка задача, с която сме се заели – реформирането на образователната система – няма да стане толкова бързо и с такава висока степен на ентусиазъм, каквато дължим на системата. В момента Министерството на образованието и науката има настъпления буквално по всички фронтове. Имаме нов Закон за предучилищното и училищно образование, с нова философия, с много самостоятелност от страна на учителите – това понякога е плашещо. Имаме много дълбоко променен Закон за висшето образование. Висшите училища са по друг начин и оценявани, и развивани. За първи път имаме европейска оперативна програма, която трябва да бъде прозрачна и действена и всеки да припознае намирането на решения през европейските насоки, които тя дава. Т.е. министерството наистина е в много, много висока степен на професионална мобилизация. Няма да споменавам закони като този за професионалното образование, който също е изключително важен, както и Закона за научните степени и звания. Действително в министерството има много мащабни промени и съм наистина щастлива, че точно в този момент съм министър на образованието и науката. С много работа човек вижда смисъл в управлението и в това, което прави.

Аз обаче ще Ви върна към промяната на Закона за професионалното образование и обучение. Това безспорно е една от сериозните Ви задачи. Ще успее ли в крайна сметка образователната система да осигури нужните на бизнеса кадри след реформата?

Знаете ли, сега ще направим един така да се каже „малък“ закон, защото той цели да направи връзката на професионалното образование с новия Закон за предучилищно и училищно образование. И в същото време ще представим голяма концепция, която ще обсъдим с бизнеса, висшите училища и училищното образование. Защо казвам с висшите училища? Защото ако в момента има конкуренция висшето образование „да изяде“ това, което професионалното образование може да предостави, то нямаме особено голям шанс за успех. Пример: Вие ще искате ли да учите пет години в професионално училище, ако за три години можете да имате степен „Бакалавър“ от висше училище? Ако обезценим висшите училища, то и много по-естественият избор ще бъде да се отиде в тях за бакалавърска степен, отколкото в професионално училище. Бизнесът не може да стои отстрани и да казва: „На нас са ни необходими кадри“. Бизнесът трябва да се ангажира, че младите хора, които завършат професионално образование, три- или четиригодишно – обсъждаме възможността за пет години, но засега тя не стои много убедително – могат да бъдат сигурни, че ще получат работа по специалността и това да бъде мотивът им да предпочетат професионалното образование, отколкото да изкарат три години бакалавърска степен във висше училище. Всъщност нещата никак не са прости, защото пак става дума за мотивация, престиж и за това с коя диплома какво можеш да постигнеш в живота.

Хайде сега да поговорим и за мотивацията на висшите училища да се развиват. Съветът на ректорите на висшите училища у нас подкрепи държавната субсидия за университетите да се определя не само от броя на студентите, но и от качеството на обучението и научните изследвания. От съвета определиха промяната като „революционна“. Допълниха обаче, че изисква усилия и вероятно ще предизвика несъгласието на тези, които не искат да ги положат. Срещате ли противници на реформите именно във висшето образование?

Няма да ги нарека „противници“, защото държа темата за образованието да бъде тема на национално съгласие – както в парламента, където минават законите, така и при приложението им. Но действително някои от университетите ще бъдат засегнати. Не защото ще се намалят парите за висше образование, а защото ще отидат в тези специалности, в които наистина има реализация. Има три компонента. Единият е пазарният компонент, пазарът на образованието. И в момента да погледнете картата на страната, ще видите, че навсякъде, където има „Икономика“, се записват студенти. Т.е. образователният пазар за „Икономика“ е факт, има го. Ако отидете обаче на трудовия пазар, ще видите, че всъщност повече се търсят ІТ специалисти и те са гарантирани, че ще имат работа. Ако сте завършили „Инженерство“, дори и да не можете да си намерите работа в някои от градовете в България, в друг ще намерите. А дори и да решите да отидете да поработите година или две в някоя европейска страна с по-добри икономически показатели, със сигурност ще намерите пазар на знанието си, на това, което сте завършили, и по този начин ще се реализирате. Ето тук инженерните и ІТ специалностите, както и педагогическите специалности - защото имаме очевиден глад за такива, наистина се реализират по-добре. Има и неутрални в това отношение професии като медицинската, където пазарът е добър и на образование, т.е. няма нужда от специална подкрепа, и на реализация на кадрите. Разбира се, трябва да признаем, че умението да предвиждаш е това, което различава доброто от по-малко доброто управление. Т.е. трябва като държава да си кажем какво ще иска икономиката ни през следващите години, какво ще иска европейската икономика, защото част от средствата идват и през европейския бюджет. Защото всъщност това, че разполагаме с голям пазар на труда, дава повече гаранции, че ако една страна изпитва икономически трудности днес, нейните кадри могат да намерят работа някъде, а след това да се върнат обратно в страната си. Така че картината е много голяма и сложна. Не е необходимо един университет да има всички възможни специалности. Има университети с по 34 специалности. Съгласете се, че да си еднакво добър в 34 специалности някак не е убедително. Ако обаче те са добри в пет – такъв конкретен пример има – то ако развиват тези пет специалности, в които са най-добри, пътят към техния успех е абсолютно отворен. Говорим за Масачузетския технически университет например – MIT. Да сте чули да има „Филология“? Но в България това е факт. В един и същи университет има от филологии до математика. Т.е. без такава специализация няма да успеем да извоюваме име на нашите университети.

А какво да кажем за развитието на българската наука? Преди време казахте, че е много важно да покажем красивия български ум и това ще бъде големият роден принос за Европа.

Това е най-трудната част от работата ми като министър – точно науката. Защото там възможността и реализацията на обединения на хора с едни и същи цел и мисъл е много трудно. Когато нямаме обединение, тогава определени политики и проекти се защитават по-трудно. Освен това, ако някъде научната инфраструктура е по-добре развита – като под научна инфраструктура нямам предвид само сгради и съоръжения, имам предвид начина на организация – учените са изкушени да отидат там. За радост има много добри примери. Авторът на един от тези добри примери е заместник-министърът по висше образование и наука проф. Иван Димов, който е автор на най-мащабния спечелен проект с европейско финансиране. Той умее да прави екипи, умее да прави колектив. Тъкмо затова се надявам, че неща, които дълги години са били без развитие, със скандали, ако щете, като фонда „Научни изследвания“, обединението между висшите училища и центровете за върхови постижения с висока научна дейност, трябва да станат факт. Имаме много работа по организацията на българската наука. И преди да говорим или успоредно с говоренето за нейното финансиране, което наистина е много важно, трябва да говорим за нейното управление, още повече, че то до голяма степен все пак се избира от самите учени. Но ние сме една държава, затова не можем да кажем: „Този проблем е твой и аз не се интересувам от него, а другият проблем е мой и затова ти няма да се интересуваш от него“. Струва ми се, че колкото повече действаме като един народ и една държава, толкова повече успехи ще имаме и толкова повече ще успеем в света. Това е свят на голямата конкуренция. Тази конкуренция идва през постиженията и през доброто и дисциплинирано прилагане на правила, върху които всички сме се съгласили.