Още се запознавам със ситуацията в НДК, чакам какво ще покажат проверките, казва министърът на културата пред в. „Стандарт”

Господин Банов, как ще коментирате ситуацията около освобождаването на Мирослав Боршош като директор на НДК от Лиляна Павлова и връщането му на поста от Бойко Борисов? Какво предстои от тук нататък, след като министерството на културата отново стана принципал на двореца ?

В момента се запознаваме със ситуацията в НДК. След като прегледаме наличната документация, не само по отношение на обществените поръчки, свързани с адаптацията на сградата за председателството, ще можем да коментираме повече по темата. Важни за нас са и проверките от Прокуратурата, Агенцията за държавна финансова инспекция и Инспектората на Министерския съвет.

Преди броени дни се завърнахте от важни срещи в ЮНЕСКО и в Лувъра – какво договорихте?

С президента на Лувъра Жан-Люк Мартинез и неговия екип уточнихме подробностите преди подписването на конкретните споразумения, свързани с нашето гостуване там догодина по време на председателството ни и тяхното реципрочно гостуване тук, в София. Както се знае, темата на експозицията , която ще представим в Лувъра, е Първото българско царство – тя е ключова за програмата ни в големите европейски столици. Препотвърдихме взаимното уважение и категоричност да спазваме всички подписани досега спогодби - ще вървим заедно напред. До дни ще финализираме.

Има ли вече дата?

Обсъждаме края на май, началото на юни. В основата на концепията е Преславското съкровище. Все още обсъждаме тяхната експозиция – имат няколко варианта. Но засега няма как да ги коментираме. Лувърът е уникална институция – със свои правила, които никога не се нарушават. Държава в държавата. В ЮНЕСКО разговорях с генералния директор на културното наследство и с госпожа Ирина Бокова.

Как ви се стори Париж? Има ли напрежение, стрес, страх...

Не. За французите свободата е над всичко. Те са хора, които не могат да бъдат изплашени. Няма как тероризмът да ги сломи. Дори демонстрират пренебрежение. Париж живее денонощно, всички са по улиците.

Успяхте ли да видите някоя изложба?

О, не – имах делови разговори от сутрин до вечер. Беше много важно да сравня моите възгледи с тези на експертите в центъра за културното наследство към ЮНЕСКО. Те са хора, които имат най-ясна концепция за неговото опазване в международен мащаб. За мен е задължително да коментирам темата с тях, за да знам, че всяко нещо, което правя е логично. Тук понякога изпадаме в дебати "този-онзи", а трябва да постигнем единомислие и единодействие със сериозните международните институции, които опазват световното културно наследство и имат стратегия. Представих моя план за Несебър – как да уточним границите на обекта, които подлежат на спор, как да бъдат подпомагани гражданите при реставрацията и консервацията. Уточнихме конкретни неща - какво правим ние, те какво ще контролират. Най-важната помощ, която очакваме от тях, е мнението на експерти - какво трябва да се случва в град от световното наследство като Несебър, как да се запази, как да се съхраняват традициите, как да се предпазят от нови посегателства. Защото има едни хора, които все търсят вратички за нови строежи - уж е забранено, а пък се пръкват всякакви неща. Трябва да се говори, да се изяснява, да се убеждава. Диалогът е единственият разумен вариант – във Франция, Италия, Испания... Няма друг начин. Така е по света.

А дали ние сме като по света?

Ставаме все повече.

До къде стигна реформата в културата?

В сценичните изкуства има нещо направено, което трябва да се продължи в "непазарна" посока. Няма сериозна култура там, където има само "чист" пазар. Трябват механизми за стабилност, за планиране. Ще надграждаме това, което е било досега. В някои театри средната заплата е 1200 лева, в други - 800, в трети – 600. Анализът показва, че тези факти дори не са свързани с населеното място, а по-скоро с дейността и спецификите. Важното е да създадем условия за дългосрочна визия в развитието на арт институтите. Не мога да кажа "този проблем е по-голям от другия". Няма как да делим културата на по-важна и по-маловажна. В момента, разбира се, ключова е програмата за председателството. Работим по откриващия и закриващия концерт – съответно в София и в Брюксел. До дни ще пуснем конкурсите за проекти. Фонд Култура ангажира експерти във всички сфери и жанрове, които имат ясни критерии за оценяване на кандидатите – механизмите им са ясни и прозрачни.

Дано, защото със сигурност ще има коментари и обструкции...

Така е. Всеки ще каже "Защо онзи проект, а не моят?". Суета. На нас, хората на изкуството, това ни е чарът.

Какво се случва с националната стратегия за култура?

Основната база данни е от преди няколко години и трябва да се осъвремени. Разпратили сме писма до всички държавни и общински институции и неправителствени организации, които ще участват във всеки от етапите на работата. Иска ми се до края на годината да предложим вариант за обществено обсъждане.

Защо не кандидатствахте актьорско майсторство, а режисура?

Винаги съм искал да правя нещата - аз да дърпам конците. Никога не съм искал да играя роля, а да създавам цялото – тоест спектакъла. Не че не се съобразявам с правила и йерархия – нали съм социален човек. Но предпочитам да съм авторът на концепцията.

С коя пиеса се дипломирахте във ВИТИЗ?

Със "Свекърва" на Страшимиров. Българската класика винаги ме е вълнувала в рамките на творческия ми път, който, общо взето, поприключи. Обичам Яворов.

Кои от греховете в българския модел, които заклеймяват големите ни автори, продължават да ни тормозят и днес?

Светът се развива, но проблемите остават. Страшимиров и Яворов са класици, защото темите им са вечни. При Станислав Стратиев най-интересно ми беше да преведа посланията му на езика на тези зрители, които не са живели през социализма и не разбират до край някои неща от текста. Намерих ключ, но без да променям главното при Стратиев – желанието за свобода у неговите герои, бунта им срещу ограничаването. Но никога в моите спектакли не съм заклеймявал каквото и да било от националния ни характер. Винаги съм подчертавал уникалните му изяви – чувството за дълг, съхраняването на паметта. По принцип ние, българите, сме свикнали да се подценяваме. А у нас, като нация, има заложени изключително ценни качества. Но те не се акцентират. Не знам защо.

Навремето поставяхте в Народния театър, в "Сълза и смях", вероятно можехте да се класирате в столицата, но вие избрахте провинцията...

Напуснах София уж за малко – за да съживя Хасковския театър, който беше закрит и превърнат в така наречената Сцена 6: един директор и няколко чистачки. През следващите три месеца обществеността в Хасково се притесни, че ще осъмне без театър – и отпуснаха 20 бройки, за да възстановя трупата. Просто дадоха шанс. Резултатите се появиха почти веднага. След края на всеки сезон си казвах: Направих каквото мога, време е да се прибирам в София. И така се изнизаха 15 години. Аз и в това министерство така дойдох – за два месеца в служебно правителство. И станаха вече 3 години.

Имате ли време да гледате театър?

Откакто станах министър, времето не ми стига за нищо.

Тормозите ли околните с Вашия работохолизъм?

Какво говорите, чак пък тормоз... Надявам се, че гледните ни точки съвпадат.

Бяхте ли приятел с Кольо Карамфилов – в кабинета ви има поне дузина от прекрасните му графики...

Никога не сме били много близки, но винаги сме се уважавали. Кольо притежава особена чувствителност и страхотна разкрепостеност. Той е нахален артист, нежен и фин, дълбок и мъдър. Всичко това ми допада.

Карате ли се с Елин Рахнев на футболна тема за "Левски" и ЦСКА?

Не. Никога не ни е пречило, че аз съм от сините, а той от червените. "Левски" не може без ЦСКА, ЦСКА не може без "Левски". Цялата интрига е в това да ги има и двата отбора. Ще се спасят.

Успявате ли да хвърлите някой и друг поглед на мачовете им?

О, абсурд.

Кога и как се научихте да играете шах?

В 7-мо училище на "Шишман", където учех, се намираше клуба по шах на ЦСКА. Още в първи клас – в онези години сами ходехме на училище, не ни водеха – започнах да наблюдавам играта. И така се научих само от гледане. Треньорите явно забелязаха моята страст и ме извикаха в отбора. За мен наистина беше невероятна тръпка. И други момчета от нашия клас се увлякоха, но само временно. И до днес съм убеден, че шахът е магия. Изкуство. При него едно плюс едно не прави две, а страшно много други неща. Но изисква специфична фантазия и огромна концентрация - стратегическа игра с особена еклектика.

Поне за него намирате ли време?

Не. Няма кога да ходя по турнири – там е интересното. Адреналинът е голям. Понякога през нощта забивам някоя и друга партия онлайн – сам срещу себе си.

Не играете ли с баща Ви, прочутият актьор Васил Банов? В "Отраднат живот" неговият герой, професор Камбуров, докато беше все още жив, често седеше пред дъската и местеше фигурите...

Ама само местеше. Колкото може да оперира професор Камбуров, толкова може да играе и шах. Пълна проза. Не знам дали хората знаят, но за сериал се изисква да гледаш умно и да вършиш определени неща. Важно е присъствието. В киното е малко по-различно.

Да не би тайно да ви се иска да снимате филм?

Не. Това, което правя в момента, ми носи удовлетворение. Не го върша насила, не се измъчвам, че не мога да се занимавам с нещо друго. И затова съм щастлив човек. Влагам страст в работата си. Започна ли нещо, му се отдавам напълно.

Какви тайни таланти имате?

Опитвам се да пиша стихове. Не ги показвам на никого. Със сигурност няма да публикувам стихосбирка. Но имам необходимост да ги съчинявам. Понякога сънувам, че свиря на цигулка. Въпреки че никога не съм свирил на каквото и да било.

Може би тепърва...

Никога.

Спортувате ли?

Карам колело. Обмислям варианта да идвам с него на работа. Може и да оцелея из софийските велоалеи.

Дъщеря Ви говори ли, че ще става актриса?

Точно в момента – не. Но й е интересно. Рисува и пее много добре. Има дарби – като всяко дете.

Накъде върви България? Има ли светлина в тунела?

Да. София е много по-чиста от Париж, например. Интернетът и мобилните комуникации у нас са със светлинни години напред. Тук все по-рядко виждам хора, които изстрелват с пръсти фаса от цигарата си. Там това е почти задължително. Няколко пъти поисках пепелник в кафене край Сена и няколко пъти получих отговор: "Хвърляйте на земята", гарниран с досада и почуда. На финала човекът все пак донесе пепелник и го тръсна на масата. Може би това ще прозвучи като дребно сравнение, но ние по принцип сме свикнали да акцентираме върху отрицателно у нас. Така е във всичко. А се развиваме много сериозно. Просто трябва да се гледаме отстрани.