Не зная кога ще стигнем заветния 1% от БВП за култура, но тази година бяха дадени 30 млн. лв. допълнително, казва министърът на културата пред в. „Монитор“

Министър Банов, доволен ли сте от ремонта в Националния дворец на културата, където ще се състоят основни събития от календара на българското председателство на ЕС?

Доволен съм от успешното приключване на ремонта и благодаря на ръководството на НДК за денонощните усилия да завършим всички дейности и да започнем през януари да провеждаме събитията от председателството. По принцип тази сграда би трябвало да се затвори и да се отвори, когато трябва, но с оглед спецификата на двореца тук дейностите не са спирали. Ремонтът се извършваше „в крачка“ и в изпитателния срок се правят проби, отстраняват се пропуски, течове, изчистват се детайли. По време на председателството НДК ще функционира по обичайния начин и всяко свободно пространство ще бъде използвано за културни прояви според указанията на службите за сигурност. Централният вход ще се ползва от гражданите за всички културни събития. 12 млн. лв. са изхарчени само за системата за безопасност, която е една от най-добрите в Европа, а целият ремонт струва 45 млн. лв. Ремонтираната зала 3 е без аналог. Уверявам ви, че в момента в Европа няма такава зала, това е гордостта на НДК, включително с произведенията на изкуството след реставрацията.

Тези дни станаха известни артпроектите, свързани с българското председателство, чиято реализация Министерството на културата ще подкрепи финансово. Как отсяхте 50 от близо 500 кандидати, коя е червената нишка, обединяваща спечелилите?

Целият конкурс премина през фонд „Култура“, който има дългогодишна практика в това отношение. Един от основните критерии беше достъпност – тъй като тези проекти са специфични за председателството, трябваше по условие да няма продажба на билетчета, да няма приход, тоест да са със свободен вход. Ключово изискване беше и да са по някакъв начин иновативни, различни от това, което виждаме в ежедневието. Има много прекрасни проекти, някои от които познаваме и се работят стабилно от години, но в случая смисълът беше да се предложат неща, които могат да имат устойчивост оттук насетне – да се случат по време на председателството и да се развиват евентуално по-нататък. Предпочетоха се събития на открито, с по-голяма комуникация със зрители и посетители. Спектърът от предложения беше широк и колегите се помъчиха да балансират – да има от всички изкуства, от всички жанрове, да не са само в София, но и интересни регионални проекти. Защото идеята в крайна сметка е не толкова чужденците да видят колко сме велики, а българските граждани да усетят един по-друг импулс, да осмислят това председателство по свой начин.

В края на годината каква е равносметката: за кои от приоритетите във вашата управленска програма може да се отчете, че са тръгнали към решаване? Кое приемате за свой личен успех в културната политика?

За мен най-доброто, което се случи, е това, че вече са публични всички ключови конкурси за директори на културни институти – защото чрез тях Министерството на културата провежда своите политики. Тези конкурси са достояние онлайн и всеки може да се запознае с идеите на кандидатите, да почерпи нещо хубаво от тези идеи, да види правилен ли е един избор и т.н. Това е най-голямото ми достижение за този период – максималното откриване на нашата работа. За финансирането за председателството аз получавах много сигнали: „Не го прави през конкурс, прекалено е сложно, ще има много недоволни, избери ги ти!“ Е, няма да ги избера аз. В това министерство ще се работи вече така: открито, видимо и на конкурсен принцип. Другото радостно е, че вследствие на множество разговори и анализи получаваме сериозна подкрепа от правителството, от Министерството на финансите за повече финансиране, което чрез проекти във всички сфери на културата, във всички изкуства да отива до творците. Това е принцип, на който положихме началото и той все повече ще се развива.

Сегашната прозрачност в провеждането на конкурсите предел ли е? Вярно, събеседванията с всички кандидати се качват в интернет, но не става ясно как точно комисиите ги оценяват.

Там, където има избор, дори само между двама души, винаги ще има недоволства, особено в изкуствата и културата. Това е естествено – всички, които работим в тази сфера, сме малко себични, самочувствието ни някой път е по-голямо, отколкото трябва, но това е начинът да вървим напред. Нашата цел не е да извадим всеки участник в комисията как е гласувал, защото ще трябва да ни „прикачат“ към полицията. Нашата цел е да покажем визията на кандидатите за развитие, за да може обществото да прецени дали сме избрали правилния човек, или сме пренебрегнали някой по-качествен, с по-сериозна програма. До момента нямаме такива сигнали.

Има ли шанс най-сетне бюджетът за култура да достигне заветния 1% от брутния вътрешен продукт – нещо, за което отдавна се води борба?

Хубаво е да има такива хълмове, които да се преодоляват, да не кажа и планини, за единия процент. Бюджетът на България е балансиран, това се оценява и от партньорите ни в ЕС и не само. Той по някакъв начин е отражение на това, което се случва в държавата – и на приходите, и на икономиката като цяло. Не мога да кажа кога ще дойде моментът да стигнем този 1% и дали ще го стигнем въобще някога, но мога да кажа, че тази година бяха дадени 30 млн. лева допълнително за сферата на културата. От тях 18 млн. ще разпредели министерството чрез бюджета си, който от 157 млн. става 175 млн. лв. Останалите 12 млн. за култура отиват към общините. Тоест има реални стъпки в тази посока.

Какво става с отчисленията от хазарта, които трябваше да отиват за развитие на изкуството – нещо, което беше прието като закон?

За съжаление този принцип към момента не действа. Необходимо е в държавата да има такава приходност, че парите от хазарта, които сега отиват за нещо друго, да може да се отделят за нас. И в момента част от приходите от хазарта се вливат в хазната и тя ги разпределя. Този закон сам по себе си е добро достижение, но ако културата се намеси и поиска парите, които сега отиват за пенсионери или социално слаби, ако те просто механично се пренесат в културата, тогава какво става с тези хора?! Тоест пак всичко е въпрос на ръст и на макроикономика. Ние работим много и по закона за меценатството, който предвижда различни лотарии, фондове, захранващи културната сфера, но и там проблемът е идентичен – зависи от това страната да върви постъпателно напред.

Коя сфера в културата в момента има най-голяма нужда от оптимизиране?

В киното трябва да се направят определени промени, за да функционира по-нормално, но те са самостоятелна структура, единствено парите им минават през нас и имаме методични функции. Много години Националният филмов център нямаше титулярен директор, всеки знаеше, че ще бъде там за малко, и не можеха да се правят дългосрочни политики. След като преди месец и половина Жана Караиванова спечели конкурса за директор с 5-годишен мандат, вярвам, че нещата ще се стабилизират и ще се оформят нормативна база и правила, адекватни на съвременните процеси. Със сигурност са нужни промени в закона за киното, но те трябва да си ги решат, ние можем само да ги подкрепим. Силно се надявам новият директор да обедини гилдията и от там да предложат промени, включително и законови, които да трасират техния път в бъдещето.

Вие сте човек на театъра. В каква посока ще продължите реформите, които досега доведоха най вече до комерсиализация и спад в нивото на сценичната продукция?

Винаги съм готов, като стане дума за това, да коментирам, обаче конкретно – представление, театър, репертоар... Иначе подобен начин на мислене е по-скоро една мантра. Да, има комерсиализация, тя е видима, на някои места наистина е над допустимата граница, но на много други места се създава сериозен продукт. И се продава! Познавам това, което правят нашите театри, опери, филхармонии, и бих казал, че по-големият процент от тяхната работа е изграден върху сериозни намерения за създаване на сериозен продукт. Хубавото е, че в последно време все повече има и търсене – възпитан зрител, който да търси този продукт. Защото какво значи „да не се комерсиализира“? Да, зрителят не бива да диктува, но ние не можем да седим и без зрители. Тук балансът е двустранен.

Отдавна издателският бизнес у нас пледира за по-нисък ДДС върху книгите или дори за премахването му. Ще се работи ли за осъществяване на това облекчение?

Сложен е въпросът с ДДС-то. При нас е приета единна ставка на ДДС, което само по себе си определя да няма различни ставки – въпрос на държавна политика е в крайна сметка. Има държави с по-малък ДДС върху книгите, но те имат друг тип данъчна политика. При нас държавата гледа да окрупнява – еднакъв ДДС, един плосък данък за всички. Тя така е решила и не мога да прогнозирам в близко време какво ще се случи. Но със сигурност има и други механизми извън ДДС. Ето тази година за първи път от много време имаме 1 млн. лв., които да инвестираме в книги, в захранване на нашите библиотеки, което също е реална помощ за издателите.

Има ли в страната исторически сгради, архитектурни паметници, които да се нуждаят от спешно спасяване от разруха или от недобросъвестни стопани?

Има много такива обекти. Два са основните случаи: унаследена ценност от собственици, които нямат финансови възможности да инвестират, за да я съхранят адекватно във времето, или определени бизнесмени, които вземат дадена културна ценност не за да я реставрират, а за да построят на нейно място нещо съвсем друго. Тук водеща роля имат общините - според закона те трябва да санкционират такива собственици. Включително има разписана опция, когато един собственик не опазва по надлежния ред културна ценност, общината има право да влезе в имота и да го ипотекира за сметка на собственика. И ако той след това не желае или не може да плаща – общината да го придобие. Такъв е законът, но той не е от най-работещите. Защото императивният подход в страна, в която доскоро всичко се национализираше, не е най-добрият. Стремим се да намерим механизми, по които да изискваме, но и да подкрепим собствениците – с безлихвени кредити, с помощ от държавата, с програми от типа на санирането.

Още един въпрос, по който обществото ни е чувствително, е бутафорното според мнозина възстановяване на археологически старини...

Има за това много различни подходи и в Европа. Едни казват, че не бива нищо да се реставрира, а само да се консервира, а други, включително в Италия и Гърция, надграждат всяко нещо. И там има обекти, които са надстроени и изглеждат добре, както и такива, които са надстроени и изглеждат бутафорно. Деликатна сфера е. Ние се стремим да бъдем адекватни, но лошото е, че не можем да получим ясна подкрепа като политика, ясен сигнал нашето общество какво точно иска. Иска да консервираме като в Германия ли например, където разкриват старини, снимат ги, след това ги заравят, отбелязвайки къде са, и оставят на поколенията след 50-100 години да решат какво да правят? От друга страна, ние искаме да привличаме, да развиваме културен туризъм, да се прочуваме по света с уникалната си история. Като покажеш 2 реда тухли, специалистът ги оценява, но обикновеният турист и гражданин очаква паметникът да му се визуализира, за да си го представи. Това са сериозни въпроси, по които обществото не е дало еднозначен отговор.