Министърът на културата в предаването „Челюсти” на ТВ7 за културата по време на криза

Намираме се в кабинета на Петър Стоянович, министър на културата. Благодаря Ви за отделеното време.

Добре дошли.

Първият ми въпрос към Вас не може да бъде друг освен каква е причината да приемете този пост?

Причини вероятно има много. На първо място е доверието на тогавашния кандидат за министър председател Пламен Орешарски, когото познавам и смятам, че когато той прецени, че човек като мен може да му помогне в тежката задача, която му предстои, би било не само непатриотично, но и неправилно да откажа. Дано да оправдая доверието.

С какво си обяснявате състоянието на българската култура през годините, ако трябва метафорично да се изразите?

Да си обясня състоянието, то е било доста различно през всичките години. Това, което винаги ме е успокоявало, че тя е оцелявала, независимо от властите, които са я управлявали и са се опитвали да я управляват, независимо от финансирането, с което е свикнала да живее и независимо от непрестанните проблеми, които, разбира се, тя е имала. Това върху, което човек на първо място трябва да стъпи, е, разбира се, духовността, таланта на българска нация, въпреки цялата сложност на националния характер, завистта, желанието да си винаги пред другите и липса на ужасно много таланти и ужасно малко екипност. Но в края на краищата, ако човек вярва, че духът е над всичко той винаги може да победи навсякъде.

Сега като казвате оцеляване през годините се сещам, че Вие всъщност сте от един род с много богата история. Ако трябва да се върнем назад в годините какво сте взели от дядо си, например?

Отговорността, когато ти поставят някаква задача, вероятно е първото. Но, разбира се, няколко поколения назад ситуацията е била различна като контекст…

Всъщност Вие сте кръстен на него, нали така?

Да, да и той, и прадядо му всъщност са доста активни участници в българската история, но това е, колкото, разбира се, една лична радост, два пъти повече е кръст, да не кажа и трижди. Защото, когато носиш име на строители на съвременна България, първото нещо, което те питат, е ти как ще защитиш това име. Звучи малко помпозно, съзнавам го, разбира се, но аз от малък съм бил по някакъв начин възпитаван за това и ето, че дойде един момент, в който да пробвам да оправдая това историческо доверие.

Сега, ако позволите един въпрос. Вие като интелектуалец сте доста остър в перото си, а като министър какъв смятате да бъдете?

Човек, когато е външен журналист или наблюдател просто може да си позволи всичко онова, което гражданското общество трябва не само да си позволява, а трябва да налага на властта. Сега, когато съм не от другата страна на барикадата, както казваха едно време, а от другата страна на медала съм длъжен…

Чакайте. Като медал ли определяте тази длъжност?

Всяко нещо има ези или тура. Когато си от страната на по-голямата свобода тогава имаш право да говориш каквото искаш, да казваш каквото искаш и да имаш едно по-свободно мнение. Когато си от страната на герба, който е от другата страна, тогава си задължен да имаш едно друго поведение, защото отдавна не представляваш себе си или може би само едно семейство, или една институция, или една традиция, а представляваш цялата държава. Ти си гарант на тази държава по някакъв начин пред всички онези, които могат да се пробват върху теб, както искат. Ти си длъжен да защитиш държавата от една страна, а от друга страна да осигуриш на всичките граждани около теб достъп до тази държава по начин, по който те го искат. Това е нещо всъщност, което може би българска политическа класа, така наречената, има още какво да учи. Ние имаме тепърва да се отваряме към онова, което някак си наложително в последно време, но не докрай осъзнато наричаме гражданско общество. То е като задължителната притурка все още, а всъщност то трябва да стане част от властта.

И сега тази свобода, за която говорите, като че ли усещам ще ви липсва.

Аз съм спонтанен човек. Не знам дали един министър на културата може да си позволи да каже в ефир, че е цапнат в устата, но, разбира се, една по-голяма умереност… Не, това не е трудно. Аз нито съм фалшив в едната си битност, нито в другата. Не са роли, които играя. Искам да ви кажа, че тук от няколко дни вече си разговарям съвсем колегиално и директно с хората, служителите на Министерството на културата, и мисля, че постепенно успяхме почти да премахнем дистанцията, която е фалшивата разлика между залата и катедрата. Това не значи, че те ще работят по-малко или аз ще имам по-малко изисквания към тях, но искам всеки да си хване кръста и да го понесе към Голгота.

А ще бъдете ли така търпелив към критиките на Вашите приятели, които са точно от средите, на които сте министър в момента?

Нямам избор. Иначе не е трябвало да се хващам с тази отговорност. Аз го осъзнавам. Първата вечер още, когато погледнах, тъй като няма как да вдигна в Народното събрание по време на клетвата, само в една част от телефона, не помня дали беше есемес или във Фейсбук, имах някъде 175 постинга или текста.

Да не е малко фалшиво това…

Не, не, постинги като активност, независимо кой какво ми е писал. Общо взето бяха позитивни, нали, българинът при взимането на властта винаги е позитивен по принцип, както знаем.

Аха, това ми хареса. Това ми хареса.

Но, разбира се, че едни дават съвети с едно на ум, други искрено – това е съвсем нормално, в края на краищата всички сме хора. Но търпението, за което Вие говорите, не е толкова дразнение у мен, колкото да не губим толкова време, а повечко да работим.

Това обаче ми звучи като че ли като фраза, която много често се казва, а пък съдържанието на тази фраза изчезва. Тоест намерението да, но всъщност съдържанието като че ли е по…

Всяко търпение, особено за хората, които носят една по-голяма отговорност, търпението е винаги оправдано, когато има смисъл. Ето, примерно днес на два пъти съм отделил доста време, примерно, за решаване на един казус между Министерството на културата, казвам един само от много примери, и Софийския университет за двореца в Балчик.

А, много интересен казус. А как го решихте? Взехте ли решение всъщност?

Аз смятам, че такива неща по телефона не мога да реша. Чух се с ректора професор Илчев – един дълбоко уважаван от мен български учен и управленец, и се разбрахме още във вторник живот и здраве да направим първата стъпка. Сутринта имах едно много голямо заседание тук с нашите специалисти. Имаме няколко решения. И на мен дори ми хрумна едно. И смятам, че трябва да се решават проблемите. Не е възможно в която и да е европейска държава да съществува състояние на: „аз не мога да говоря с хикс или с игрек”, „аз не искам да реша този проблем, затова ще го забавя, прехвърля или просто ще спра да вдигам телефона”. Това за мен е неразбираемо състояние на нещата в една държава на Европа от 21-ви век. Казвам го, това е конкретен пример. И примери има много.

Да, да, разбрах Ви. Вие всъщност така като че ли ми казвате и че личните конфликти нямат място в работата на един министър. Правилно ли съм Ви разбрал?

Това е изключено. Човек може да бъде щастлив, радостен, нещастен или обиден от нещо конкретно, но нищо не е лично. Аз представлявам институция. Даже и с човек, който вчера ме е нарекъл… както и да е, примерно в медии или в личен план, аз нямам право по никакъв начин да го възприемам така, както бих го възприел примерно, ако се срещнем на тротоара след 20 години.

Имам един много сериозен въпрос към Вас, той е свързан с работата ви с неправителствените организации. Предлагам Ви да помислите върху него, но преди паузата, която ще направим, бих искал да ми отговорите какво заварихте в министерството?

Заварих едно по-тежко и сложно състояние, отколкото съм очаквал, трябва да призная. Заварих много проблеми. Разбира се, много свършена работа и в много голяма степен един добър екип. Но много проблеми. И бих казал, че паричните проблеми, от които страда цяла България, са само една част от тях. Министерството има един бюджет от 122 милиона – добре. Но оттам насетне всяка папка, която отворя, крие след себе си… Тя е като матрьошка.

Предлагам Ви да спрем дотук. Кратка пауза и се връщаме с отговора на въпроса, който зададох на министър Стоянович.

х  х  х

Здравейте отново. Гледате „Челюсти”. Аз съм Стойчо Керев. Разговаряме заедно с министъра на културата Петър Стоянович.

Господин Стоянович, спряхме дотам, че отварянето на всяка папка като че ли не Ви прави много усмихнат.

Не ме усмихва особено. Не. Видимо… то всеки ще ви каже така – ужасно много проблеми, ден след ден, където отворя…

Не, кажете го направо.

И ще каже човек: ами Вие сте некомпетентен. Само днес са били над 15 проблемите, извън финансирането, извън всичко останало. Колкото и познато да прозвучи, наистина наследството от последните 4-5 години е доста тежко. И, пак казвам, не е само финансово. Това са натрупани и най-вече, неизвестно защо за мен, отлагани проблеми, доста противоречиви и не докрай изчистени отношения с неправителствените организации, които имат все по-голяма тежест и все по-голямо знание в областта на духовността, на културата.

В този смисъл, трябва ли да очакваме от Вас ревизията на работата на предишния министър, или?

Аз не съм ревизор, макар да съм чел Гогол. Но за това си има органи. Със сигурност няма как да вляза някъде, без да зная на какъв лед стъпвам. Това нещо, разбира се, предстои.

Много интересно сравнение направихте. Казахте: „на какъв лед стъпвам”, а не „на каква основа стъпвам”. Толкова ли е тънка основата на българската култура?

Тънка е основата въобще на българската изпълнителна власт. Не е само в културата. Ние вчера имахме едно пространно вътрешно заседание с министър-председателя и колегите само по бюджетни въпроси. Тъй като аз нито съм финансист, нито бюджетар, не бих се произнесъл. Но това, което чух, ме отрезви окончателно и почти безвъзвратно. Но, слава Богу, че е Пламен начело и мисля, че господин Орешарски ще успее да попълни липсващите неща.

Да се върнем, ако позволите, обратно. Ето, вчера например, в петък, имах едно първо обаждане. Един от първите важни хора, които чух, беше един сериозен представител на неправителствения сектор, който е в основата на бъдеща национална стратегия, която трябва да се приеме. Хора, с които трябва да се поддържа… това са десетки организации.

Чакайте, спрете тук, защото откраднахте въпроса ми. Започвам да ревнувам. Този въпрос за национална стратегия в областта на културата стои доста отдавна. Амбиция ли е това само, за което отваряте скоба в момента, или искате във времето, в което вие ще управлявате Министерство на културата, това да се случи?

Това е необходимост, затова е и амбиция.

Те доста министри казваха преди това, че е необходимост.

Ами да, чувал съм го и аз, трябва да ви кажа. Чух не един и двама от неправителствения сектор, които също се произнесоха по този въпрос. От уважение към институцията ще остане това без продължение. Другата седмица, още в понеделник, една от най-важните ми срещи е с тях. С тях трябва заедно ръка за ръка, без никакъв формализъм, да продължим ефективно да го работим, защото това е работа конкретна, по която…

Да провидя ли сега в думите Ви, че сте съгласен на мониторинг от страна на неправителствените организации на работата на Министерството на културата, или поне съвместни, доколкото разбирам, срещи, на които да се върви напред.

Значи, за съвместни срещи дали да има или да няма, не става дума. Това е абсолютно решен проблем. Там, където със сигурност с тях ще намерим начини за още по-голяма прозрачност, искам първо да ги чуя в каква посока искат те да видят по-голямата прозрачност.

Позволявам си да Ви настъпвам, така, по мазола, ако позволите този израз, но…

Не, не, не е… Прозрачността е…

Но знаете, че това е една от болните теми в обществото ни. Не можем да говорим само за здравеопазване, без да мислим и за всичко онова, което всъщност е свързано с традиции в нашето общество.

Прощаването – тази нашенската традиция въобще, тя е и регионална, не е български феномен – прощаването на класическата, на старата власт, на старото разбиране за власт, от своето ненакърнимо място на човек или институция последна инстанция, върху която никой няма нито контрол, нито провиждане зад бляскавия пиедестал, е свършила. Може би има хора, които още не са го разбрали, но това е отдавна минало и то не е свързано само с тоталитаризма като такъв, то е свързано и с отварянето и глобализацията на целия свят. А, ако културата не е колкото национална, толкова и глобална, тя е загубена. Напротив, смятам, че неправителственият сектор може да ни помогне единствено тогава, когато стане част от нас и ние съвместно гарантираме пред обществото, че тия пари не отиват първо на вятъра; второ, има достатъчно конкуренция и конкурсно начало и българската култура наистина става както за…

Вие ми подсказвате две неща. Първото нещо е конкурсното начало. Като че ли ви предстои, доколкото знам и съм се запознал, май тепърва ще се случва това, което ви е завещано от предишното управление. Говоря за конкурсите, държавни субсидии и т.н.

Значи, първо има конкурси персонални, които също са ми прехвърлени. В голяма степен това са нашите представителства зад граница, културните институти; след това са театрални и други директорства, които предстоят като конкурс. Нали си представяте защо нито един досега не е искал да ги решава? Защото искат да бъде бял, прекрасен, млад и красив, но няма как. Ако човек иска да свърши нещо, трябва да поеме отговорност. Отказът от отговорност означава, че си приходящ в една сфера, в която са те пратили. А това е най-малкото безотговорно. Ако говорите вече за конкурси като конкурсно начало и самото министерство има т. нар. допълваща субсидия към държавната.

Точно това имах предвид.

Субсидия, която и в момента се прави само с конкурс. С удоволствие бих присъствал на един-два конкурса лично при първа възможност.

Какво обещание казахте тук пред зрителите ни!

За да се убедя. Може би далеч няма да мога на всички да присъствам, но първото нещо, което открай време ми е било интересно, аз съм участвал в такива конкурси и във външно министерство едно време, смятам, че е първостепенно важно хората, които представляват България зад граница, да бъдат изрядни както като професионална биография, като езикова подготовка и всъщност да не са хора, които има известен престой задграничен, както някои обичат да казват, а всъщност да бъдат активни посланици на България в сферата на културата.

Разбрах Ви отлично. Но, ако се върнем отново в България, има нещо, което като че ли беше, хайде да не казвам чак позабравено, и това са читалищата. И знам, че сега ще ви заболи, но като че ли тези хора очакват една от първите Ви стъпки да бъдат насочени към тях.

Читалището е, Вие го знаете отлично, бихме казали почти български феномен без аналог. Има подобни такива клубове и сдружения в света, но читалището като нещо, в което се прави от въстание по време на Възраждането, до просветата, танцовите състави, обгрижването на възрастни хора и всичко останало, тоест социално средище. То е някаква еманация на българщината, ако искате, дори. Българското читалище, поне по моя непрофесионален поглед тогава отвън, беше почти умряло в началото на прехода, то беше една от първите жертви всъщност, които паднаха от тая немотия и от безпътицата, беше именно българското читалище. Радвам се, както и в големи сфери на българската култура и изкуство, че напоследък има едно доста сериозно видимо съживяване, а не става въпрос за малко такива институции. Това са, направих справка, за да го запомня, 3535 български читалища. Това е… ние не можем да си представим дори каква огромна мрежа е това нещо. И в момента те от малко пренебрегвани местни институции…

Спрете, спрете. Употребихте „мрежа”. Ако аз добавя към тази мрежа от читалища „социална мрежа”, както е модерно да се казва, защо читалищата не са съвременната социална мрежа на българина?

Те в някаква степен са. Разбира се, нямат нито достатъчно техника и интернет услуги, тоест да се глобализират, от една страна; от друга страна, не поддържат, освен през своя управляващ орган, не поддържат достатъчно връзки помежду си интеррегионално. Но то като социално средище българското читалище в момента, в последната декада особено, се разви много. В момента примерно се стига дотам българското читалище, особено в по-малките общини и малки населени места, да бъдат даже и социално средище. То се превръща в основния привлекателен център за дядовци.

Така го казвам, защото хората имат носталгия към това. Лично аз съм участвал в театрален състав в читалището в родния ми град Карлово. И то живееше един много, много истински живот.

Тогава отлично знаете какво означава за един град, особено по-малък, или село, да има едно работещо читалище в областта на самодейността и на танците, и на социалните дейности вече… И всичко това…

Имаме четири минутки до края, господин министър, на това интервю. Затова ще Ви задам няколко въпроса и ще помоля за телеграфния Ви отговор. Ще бъдете ли така настоятелен да търсите странични източници на проекти, както в страната, така и в чужбина?

Всяко едно, дори най-дребно финансиране, е добре дошло. Смятам, че освен европейските пари, ние би трябвало да допълним схемата, търсейки пари направо в Брюксел. Да кандидатстваме направо там.

Добре. Прозрачност в управлението на управляваното от Вас министерство?

Гарантирам го. И за това ще гарантират обаче, освен мен, и представители на неправителствени организации и гражданското общество.

Инициативи в първите сто дни на управлението? Малко е шаблонен този въпрос, но…

Сто дни са много. Първите неща, които задължително трябва да направя и съм започнал вече, освен гасенето на пожари, както вече съм свикнал да им викам тук, това е директна връзка с въпросните представители на гражданското общество, проверка на наследството, което ми беше оставено и среща с творческите съюзи. Това мисля, че в първия месец ще даде насока.

Театър, кино?

Супер важни изкуства. Много интересни проекти. Известна пропаст…

Ще има ли пари за тях?

Няма как да бъдат извадени пред скоби. За тях ще има максимално финансиране и съдействие в рамките на тези възможности. Каквото може от мен, бих го направил. Бих, разбира се, ако мога в по-далечен план да кажа, има една известна пропаст между старото и новото поколение творци, която според мен трябва да бъде запълнена.

Много хубаво намигнахте и на старото, и на новото поколение, защото там има едни битки и сражения, които продължават. Два въпроса до финала. Прощавайте, но ще обещаете, че след известно време ще ни гостувате отново, за да видим докъде сте стигнали. Културно наследство, българско, в чужбина – как може да бъде съхранено и показано не само на света, но и на българите? Защото знаем, че има голяма българска съкровищница зад граница.

Ние все още продължаваме да робуваме прекалено много на утвърдената форма – разнасяме прекрасни български съкровища, прекрасни български изложби. Но те нито са достатъчно, нито са достатъчно много, за да могат това, което носим ние като българи и като нация, да бъде известно на по-широк кръг от хора. Не ни познават достатъчно, не ни познават като модерно изкуство, не ни познават във всичките изключително широки аспекти на българското изкуство и култура. Мисля, че в чужбина ние имаме още какво да постигнем като образ на България, особено в позитивен смисъл. Защото има и друго – духовността всъщност и хората, които са зад граница, българите зад граница, независимо къде са те, трябва да бъдат по някакъв начин привлечени с българския език, с българската култура. Независимо какво са – дали работят в Европейската комисия или мият чинии, това, което ги обединява, е българският език, българската култура, българското кино, ако искате, театър, който гледат по канала на телевизията. Духът ще ги обединява, няма да ги обедини валутата само или нещо друго по-материално. Духът ги обединява.

На финала на това интервю, спомняте ли си най-острата реплика на Радой Ралин, която той е казал по отношение на Министерството на културата и на министъра на културата?

Не се страхувам.

Тя звучи така: „Не ми говорете за министъра на културата, говорете ми за неговата култура”. Ако я перифразирате днес в тази минута, как би звучала тя?

Да Ви кажа, човек да поправя Радой Ралин е малко сложно. Ами, мисля, че колкото повече българи четат него и такива като него, има по-голям шанс да помогнат и на министъра на културата да свърши нещо в тая област.

Господин Стоянович, благодаря Ви за това интервю.

Благодаря и аз.