Вицепремиерът по европейските фондове и икономическата политика в интервю за в-к „Монитор“

Господин Дончев, бил сте кмет, депутат, евродепутат, сега за втори път сте част от изпълнителната власт. Коя работа ви допада най-много?

На първо място - не става дума за работа като професия, за да сравняваме на коя работа ми е било по-удобно. Всяко от тези неща може да бъде предизвикателство, мисия, но не става дума за работа. Всяка е различна. В изпълнителната власт темпото е несравнимо с който и да е законодателен орган, независимо дали говорим за българския или европейския парламент. Има разлика и в персоналната отговорност – в един колективен орган винаги си в редиците и можеш да делиш, и срама, и успехите, с този, който е до теб. Най-светска беше работата в ЕП – напълно несравнима като условия и като среда, но там много ми липсваше адреналинът. Много спокойно беше там. От всички политически ангажименти кметската работа може би е най-истинската по една проста причина. Там имаш редкия шанс да затвориш целия алгоритъм – да срещнеш хора, да разбереш, че имат проблем, да измислиш решение, да го приложиш и те след това да са доволни. В голямата политика този алгоритъм не винаги работи. Процесите са толкова мащабни, засегнатите са толкова много, едни са доволни, други – не. Намалена е възможността за пряк контакт. Опитът в местната власт за мен е най-добрата школа.

На моменти не съжалявате ли, че се отказахте от Брюксел, за да се върнете на родната политическа сцена?

Не съм имал нито миг колебание. Работата в изпълнителната власт, без да подценявам труда на всички в законодателните органи, поне на мен ми допада повече. Аз обичам да съм там, където се случват нещата. Обичам да съм една от причините, поради които се случват нещата.

Вие сте един министрите, които продължават да се движат пеша по улицата. Спират ли ви хора и какво ви казват?

Спират ме даже като пазарувам в магазина. Като те спре един, това насърчава и другите. Преди няколко месеца ме бяха спрели с количката и имаше оперативка около мен. Това, което ми тежи понякога, е да ме бъркат с консултант - „я кажи по мярка 41 мога ли да кандидатствам и имам колебания по новата мярка „Иновации и конкурентоспособност” в тази графа какво да напиша. Колкото мога, им помагам на хората, стига в крайна сметка да не се опитат да ме ангажират да им подготвя проектите. Случвало се е да ми правят и строга бележка – къде за политически теми, къде за други неща. Последният път един човек в магазина ми се скара, че нямам охрана.

И в социалните мрежи сте доста активен за човек от изпълнителната власт. Това ви е носило и негативни оценки - четете ли коментарите?

Доколкото ми позволява времето, чета. Социалните мрежи са медия, доколкото опосредстват контактите с гражданите. Ако имате предвид, че не винаги коментарите са положителни - аз бих се притеснил, ако бяха само такива. Това ще означава, че в цялата работа има нещо пластмасово, нещо неистинско. В социалните мрежи, като изключим всякакви „създания на мрака” - тролове, орки и т.н., България е такава, каквато е – няма как всички да са доволни, да са съгласни. Изключително нездравословен порив е политик да иска всички да го харесват.

Какво определяте като най-големия си успех дотук в кабинета „Борисов 2”?

За лични успехи ми е рано да си правя равносметка, мога да се замисля по този въпрос, като започна да си пиша мемоарите. Шегувам се, разбира се. Типичната ми скромност ме спъва да ви отговоря. Ако говорим за успехи на кабинета – преди да стигнем до секторни постижения, правителството до голяма степен успя да детоксикира България. Политическата, обществената и институционалната среда, особено през 2014 година, беше наистина токсична. Политическо и обществено постижение е, че е върната стабилността и е внесена доза спокойствие. Иска ми се да има една доза повече оптимизъм. В държава, където всички две трети от деня се занимават и мислят за политика, това не е добра държава. Това означава, че в политическия живот има нещо толкова дразнещо, че привлича вниманието на всички. В момента си мисля, че има среда, където всеки може да прави, каквото може най-добре. Ако коментираме секторни постижения и трябва да се отчета по конспект, трябва да кажа, че са започнати важни реформи. Казвам го с усмивка не защото не са започнати, а защото този израз малко се „умори” от реформаторска реторика. Иначе е вярно и е важно. Другото, което мога да коментирам като постижение, е финансовата стабилност. Съседна Гърция е пример за това какво се случва с една държава, ако някой реши да клати фундаментите.

Постигнахме 10 на сто ръст в първите пет месеца на 2015 година. На какво се дължи този успех?

- Преди малко коментирахме стабилността. Когато говорим за цялата система за ползване на европейските пари, там без спокойствие и без доверие, няма как да има прогрес. Ако в един управляващ орган на дадено министерство – този, който отговаря за договарянето, за плащанията, проверява всеки разход, има смут, ако професионалистите не са на правилните места, той няма как да работи. Нещо повече, ако един добър експерт няма увереност, че има подкрепа на ръководството на министерството, на ресорния вицепремиер, той няма как да бъде ефективен. В началото се сблъскахме и със загубеното доверие на бенефициентите, най-вече на общините. Част от общините бяха докарани до състояние, в което не искаха повече да изпълняват проекти. Сега нещата са различни.

Въпреки напредъка все пак сме на опашката по усвояване на евросредства. Защо е така?

България в тази относителна класация се справя по-добре от стари страни-членки – една Италия например. Аз бих искал България да е в първата петица по усвояване и съм убеден, че това ще се случи. А какви са причините да не сме и сега там – те са много. Трябва да се върнем към началото на програмния период. Номинално той започва 2007  година. Тоест всички разходи по оперативните програми от стария период са допустими от 1 януари 2007 година, първите по-сериозни плащания у нас се правят 2009 година. След това – България изживя няколко много тежки кризи с европейското финансиране, които няма как да не дадат отражение. Кризата от 2014 година със спирането на двете оперативни програми „Околна среда” и „Регионално развитие” също имаше негативен ефект.

 Какъв процент от евросредствата ще успеем да усвоим до края на този програмен период?

Към момента плащанията са за 6 млрд. и 800 млн. евро от цялата сума. Тя е 8 млрд. и 19 млн. евро. Това означава, че към момента като вътрешни брутни плащания са около 85% от цялата финансова рамка. До края на годината остават 5 месеца. Финалната сметка ще зависи от това колко успеем да платим през тези пет месеца от 1 млрд. и 200 млн. евро, които ни остават да бъдат платени до края на годината. Винаги в годините съм поставял максималната цел – 100%. Всяка цел, различна от тази, може да генерира малодушие. Сигурно ще е трудно да стигнем до 100%, но си мисля, че спокойно можем да гоним амбициозни цели - над 94 или 95 на сто. Дай боже да са повече. „Играта” в края на програмния период става много сложна. Тук вече въпросът е не с какво темпо се изпълнява. Имаме проекти, които са разчетени да свършат точно накрая на строителния сезон. Едно забавяне в строителните работи или изпълнението означава, че проектът излиза извън рамките на програмния период. Проблемът идва от там, че ЕК не би ни признала финансирането за обект, който не е завършен, не е функционален. Представете си една пречиствателна станция изградена на 95 на сто, само че тя не работи. Трябва да й сложат още три електрически табла и още 20 метра тръби. В този случаи ние трябва да извадим нестигащите 5% от финансирането от бюджета, за да доплатим изграждането, да бъде вкарана в експлоатация и ЕК да ни признае тези 95 на сто.  Последните 3-4 месеца играта между време и пари ще е много сложна. Ако има проект, които не може да бъде завършен целият, ние все още имаме опция да го фазираме – да отрежем парче от него и да кажем „Това няма да го изпълним този програмен период, това съоръжение ще го направим следващия”. В същото време, когато вадим проект от оперативната програма, финансирането по нея се намалява със стойността му. Успоредно с това ние в част от програмите сме в т.нар. „оувърбукинг” - свръхдоговаряне. Ние сме договорили над 100%. Това нарочно е направено така. Винаги при изпълнението има икономии, има непризнати разходи, има проекти, които не се реализират. Планът още 2012 година беше към края на програмния период свръхдоговарянето да е средно около 110-110 на сто. Планът е като плавно приземяване с парашут, към края на програмния период то да се успокои към 100-те процента. Ако свърхдоговарянето остане така, това означава тези 10-11% разлика също да се извадят от бюджета. Много фактори трябва да се съобразят, за да бъде натискът върху бюджета възможно най-малък.

Отговаряте и за енергетиката като вицепремиер, там проблеми има от десетки години. Какво трябва да се случи, за да се стабилизира секторът?

- Много неща трябва да се случат. На първо място трябва да се решат старите бакии, които има в енергетиката. Това трудно може да се случи отведнъж. На второ място трябва да се създадат всички предпоставки системата да не генерира нови грешки, а тук грешките са скъпи – в буквалния смисъл. Коментирайки дефицита в БЕХ, старите проекти, които не генерират финансови ползи, но са направили сериозни разходи, както и натрупаният тарифен дефицит основно през 2014 година заради задържаната цена на тока. Като резултат от това - 3 млрд. и 700 млн. чисто финансов дефицит, които тежат на цялата система и трябва да се намери решение. Допълнително, за да бъде картината още по-сложна – свърхподпомагане в някои сектори – цени, които са по-високи, отколкото потребителят е готов да плаща.

Аз съм против мерките в „пожарен режим”. Мисля, че въпреки кратките срокове, които имахме с парламента и колегите от енергийното министерство, успяхме да намерим добро решение. Един от проблемите в енергетиката е, че традиционно този отрасъл се е свързвал с възможност за бърза и не съвсем честна печалба.

Затворена страница ли е „Южен поток”?

- Не. „Южен поток” в изначалния си вид едва ли ще се случи, но руски тръби през Черно море до България има вероятност да има. И то според мен висока. Това не са мои думи. Ако обръщате внимание, последните месеци подобна хипотеза беше развита от представителите на руската страна. Мога да ви обясня и защо. „Турски поток“, който беше посочен като алтернатива, е по-скъп и по-сложен. Допълнително той е много по-трудно приемлив за ЕС. Трудно е да толерираш едно трасе, което е по-дълго и по-скъпо от първоначалното. Допълнително, трасето на „Турски поток“ минава през повече държави, както и такива, които не са членки на ЕС. Това няма как да се отрази благоприятно на цената на газа. Според мен хипотезата за руска тръба, която излиза на българския бряг, е напълно възможна. Това зависи от много неща – икономически, технически и разбира се, политически процеси.

Ситуацията в Гърция ще се отрази ли на проекта за изграждане на газов хъб?

Газов хъб може да има, когато има достатъчно газ от различни източници. Газов разпределителен център само на база един източник с ограничени обеми няма как да се получи. Затова за да има газов хъб, трябва да се съчетават възможностите за ползване на трите тръби, които идват от Украйна и минават през Молдова, руски тръби – една-две, като част от стария проект „Южен поток“, интерконекторът с Гърция. В Гърция има няколко проекта за доставка на газ от танкери. Предлаганите цени в момента са изключително атрактивни. Румъния от следващата година най-вероятно ще започне да експортира газ, да не забравяме амбициите ни, свързани със собствен добив. Дотук имаме четири или пет източника. В този смисъл предпоставки у нас да има газов разпределителен център и България да бъде не само транзитьор, но дори е един момент да бъде ключов играч, са налице. Колкото до Гърция – кризата дава отражение в посока забавяне. Не че на техническо ниво колегите не работят.

Покрай кризата в Гърция, у нас отново се разгоря дебат дали трябва да забързаме процеса по влизане в Еврозоната или трябва да забавим крачка. Кое е правилното решение?

Два детайла – нека освен гражданите, но и политиците да вземат пример от казуса с Шенген – изпълняването на техническите критерии не означава обезателно членство. И приемането в Шенген, и приемането в Еврозоната са политическо решение. Тоест – освен България да изпълни всички технически критерии, тя трябва да е в състояние да генерира такава подкрепа сред останалите страни членки, за да бъде приета в клуба. Като принципно решение мястото на България е в Еврозоната. Тези временни трудности, които има Еврозоната покрай Гърция, не могат да бъдат повод за преосмисляне на едно подобно решение. Въпреки всички трудности около еврото, излизайки от това изпитание, съюзът ще бъде по-силен. Цялата криза в Гърция е тежко предизвикателство, с което до момента ЕС се справя.