Водещ: Министърът на културата Петър Стоянович отправи молба към президента Росен Плевнелиев да не връчва ордена „Свети свети Кирил и Методий” на майка му Ани Бакалова, докато е част от кабинета „Пламен Орешарски”. Като причина той цитира евентуални съмнения около заслугата ѝ, свързана с поста му. Мисли, че може да се появят такива спекулации. Гостува министър Петър Стоянович и майка му – актрисата Ани Бакалова. Здравейте и на двамата.

Ани Бакалова: Здравейте.

Водещ: Как сте?

Ани Бакалова: Много добре.

Водещ: Вчера излизахте ли на протест? Да питам вас, тъй защото той няма да каже.

Ани Бакалова: Не.

Водещ: Не. В началото не мога да не започна с това, защото вие познавате Пламен Орешарски не от вчера. Преди години бяхте шеф на неговия предизборен щаб и то по времето, по което той беше част от СДС. Впоследствие Надежда Михайлова, сега Нейнски, го помоли, всъщност освободи го от предизборната кампания с мотива, че е направил някаква нерегламентирана среща тогава с Васил Божков. Вие в знак на протест си тръгнахте заедно с него, доколкото си спомням, ако не се лъжа, така че след събитията от вчера и това, че Пламен Орешарски беше човека, който издигна кандидатурата на Делян Пеевски, да ви попитам чували ли сте се с него? Какво ви каза настоящият премиер? Изобщо как тълкувате това, което беше направено, защо то предизвиква много остра обществена реакция?

Петър Стоянович: Ами, как да ви кажа? Аз съм свикнал обикновено да съдя най-вече по мнението, което чувам от меродавните фактори извън България. И говорителят на Европейската комисия Марк Грей каза две много важни неща, от които съдя за ситуацията. Едното е, че е избран действащ български депутат, минал през всичките условия и предпоставки за заемането на този пост; и второ е, че Европейската комисия не вижда проблем с този избор. Тези два сигнала са достатъчно ясни за мен. А, колкото до решението на господин Орешарски, наистина аз го чух вчера, той беше на Дунав, това, което той каза е, че в нетрадиционно време трябва да се вземат нетрадиционни решения.

Водещ: Това е доста нетрадиционно решение, повече от нетрадиционно.

Петър Стоянович: Със сигурност господин Пеевски не е любимец на цялото общество. Разбира се, срещу него има достатъчно негативни предпоставки. Голяма част от тях, разбира се, все пак трябва да призная, че се дължат и на сегашната опозиция, която естествено използва всеки един момент, за да по някакъв начин спъне дейността на това правителство, което всъщност е повикано да оправи тяхното доста тежко наследство.

Водещ: Аз симпатизирам на семейството ви, обаче тук не мога да не… просто сърце не трае. В смисъл, това, че е избран български депутат… в смисъл, има десетки други български депутати, които можеха да бъдат избрани. Трябваше може би да бъде човек от системата, човек от сферата на сигурността, човек, както беше казано вчера и от президента, и от посолства – Американското, Английското посолство, който да има безспорен имидж в българското общество, морален; който да не поставя такива съмнения, защото в момента вие видяхте – вчера 10 000 души само в София излязоха на протест. Реално вие сте избрани, за да служите на българския народ.

Петър Стоянович: Вижте, в нашето общество няма безспорни авторитети в онзи ангелския смисъл на думата. В България няма, както и по света няма. Това е решението на партиите, които подкрепят това правителство в парламента. Господин Пеевски в тази си роля не му завиждам, първо на първо. По принцип това е много тежка задача, с която той се наема. И смятам, че трябва да му се даде един кредит на доверие и да видим дали той оправдава това доверие или не. Засега заявките са от негова страна и от страна на партиите, които го предложиха и подкрепиха, е в много голяма степен. И смятам, че всеки има право да има своя период, в който да докаже правилността на своите намерения. Ако сравним изборите на кадри, които правеше предишното правителство на ГЕРБ, нали сме напълно наясно, че този стил, който видяхме за четири години, по никакъв начин не дава някакъв вид оптимистична корелация с…

Водещ: Въпросът е, че този стил, който в настоящето виждаме, дава още по-малко оптимистична…

Петър Стоянович: Това е ваше мнение.

Водещ: Ами, как да ви кажа. Вчера което видях на този протест, още повече… В крайна сметка не кой да е, а българският президент беше човекът, който казва, че това създава впечатление за задкулисие, че се чувства излъган от новото управление – от БСП, от ДПС, по отношение на този избор.

Петър Стоянович: Всеки фактор в държавата има право на своето мнение. Аз уважавам много мнението на господин президента. Предстои да видим дали и кой е бил прав. Мисля, че наистина трябва да се успокои това напрежение, което от части е…

Водещ: Смятате ли, че трябва да има прегласуване, защото има такъв призив от страна на българския президент – все пак да има прегласуване.

Петър Стоянович: Не виждам смисъл. Още повече в лицето на господин Орешарски мисля, че имаме човек, който ще вземе адекватните решения в бъдеще и в този сектор.

Водещ: Вие, когато синът ви ви каза, че му е предложен поста на министър, какво му казахте?

Ани Бакалова: Аз не му казах нищо.

Водещ: Мълчанието е злато.

Ани Бакалова: Да. Той е достатъчно зрял и умен, за да прецени сам. Но известно е, че политиката е една тиня, една мръсна работа и можете да си представите какво аз съм си мислила в този момент. Но във всеки случай си казах: по-добре е хора като него да влизат в политиката – стойностни, умни. И дано да си свърши работата.

Водещ: А иначе какво мислите за това, което стана вчера? Чисто ви питам като гражданин.

Ани Бакалова: Аз не бих искала да говоря.

Водещ: Защо така?

Ани Бакалова: Ами така.

Водещ: Ако кажете нещо, няма да бъде добре ли?

Ани Бакалова: Не, не. Не е моя работа. В смисъл, аз имам позиция, но това е далеч от мен.

Петър Стоянович: Пък и поканата към нея мисля, че беше по съвсем друг повод.

Водещ: Вярно е.

Петър Стоянович: Мисля, че е редно да минем към нея.

Водещ: Ще ме извините. Просто България се тресе в момента, от вчера насам, от тази новина, която изненада много хора не само в политическото пространство, но и в общественото пространство, и това беше причината да ви помоля в началото да коментираме именно тази тема. Смятате ли, че сте ощетена? Вие всъщност сте български артист, който през 80-те – 1982-ра получавате награда за творчеството си. Имате много сценични роли, десетки. Известна сте с много български филми, в които правите запомнящи се роли, между тях „На всеки километър” сериала и много други. Сега дойде едно предложение от Христо Мутафчиев, подкрепено от Вежди Рашидов, да получите наградата „Свети свети Кирил и Методий”.

Ани Бакалова: Да. За което съм много благодарна.

Водещ: Чувствате ли се ощетена, че тази награда няма да ви бъде връчена, тъй като вашият син призова това да не се случи?

Ани Бакалова: Разбира се, че не се чувствам ощетена. Защо? Аз имам зад гърба си 50 години живот на сцената, на екрана. Изиграла съм всичко, което една актриса би мечтала да изиграе в своя живот. Как ще бъда ощетена, когато имам това зад гърба си? Наградите идват и си отиват, а това, което е направено, остава.

Водещ: Защо призовахте вашата майка да не получи тази награда?

Ани Бакалова: Ние взехме това решение заедно. В крайна сметка така се постъпва в нашето семейство.

Петър Стоянович: Логично е. Това мисля, че е европейски начин на поведение. Съжалявам много, че всъщност по този начин тя се нарежда в редовете на опозицията, която чака аз да падна от власт, за да може да получи своя орден. Това го казвам, разбира се, на шега. Но общо взето е редно и хора като нея, и като мен, които за кратко са повикани под знамената, да дават и личен пример със своето поведение.

Водещ: Смятате, че ако бъде връчена тази награда, ще създаде някакво съмнение, че заради това, че сте министър ли се прави?

Петър Стоянович: Обществото е обострено, деликатно. Представете си колко много двусмислия теоретично, даже от незнание, ако искате, на казуса, тъй като тя е предложена от началото на годината от съюза и след това човекът, който е подписал, е господин Рашидов – моят предходник. Така че основания аз да бъда включен в това подозрение са минимални. Но по този начин се дава и един знак. Достатъчно е, че тя е била номинирана и тази награда ѝ е дадена. Просто мисля, че трябва да се направи и един обратен жест към обществото, за да бъдем максимално изключени от подозрението да имаме някакво съглашателство. Прекалено бавно върви този процес, ако щете, на осветяването на властта отвътре. Сега аз мога да говоря за този малък сегметн на културата, в който сега навлизам, но и там има много неща, които трябва да се извадят на светло, в най-непрокурорския смисъл на думата на светло. Просто обществото, неправителствените организации, гилдията, трябва да се успокоят, че в тази сграда, в този организъм, който представлява администрацията в Министерство на културата, нещата са прозрачни, няма скрито покрито. То засяга както финанси, така и конкурси, така и всичко останало.

Водещ: В същото време това означава, защото съпругата ви е началник на кабинета на Пламен Орешарски, това означава ли, че и нея по някакъв начин ще помолите да напусне поста, за да не се създава такова впечатление за конфликт на интереси или за някакво…

Петър Стоянович: Ами конфликт на интереси в този смисъл аз не виждам, тъй като не завися…

Водещ: Не, в моралния аспект. Защото, ето, майка ви няма да получи тази награда.

Петър Стоянович: Това беше лична воля на господин Орешарски да ползва нейната опитност докато се освободи от своята напреднала бременност. И мисля, че щом му трябва тя като експерт, какъвто тя безспорно е, нека да я ползва. Ако, разбира се, бъде предложена за „Свети Кирил и Методий” като орден, и нея ще помоля да не го приеме.

Водещ: За хубава бременност.

Петър Стоянович: Примерно за майчинство имаше, преди 10 ноември имаше такъв орден за майчинство.

Водещ: Така ли?

Петър Стоянович: Да, да, да.

Водещ: Но бихте я спрели?

Петър Стоянович: Да получи… дори майчинството бих я спрял, да.

Водещ: Въпреки това вие влязохте вече в един, така, направи ми впечатление, в един остър спор, задочен, с бившия министър Вежди Рашидов по отношение на проект, на който той доста държеше – българския Лувър. Казахте, че там реално няма да стартира проектът съвсем скоро, да бъде завършен, защото няма какво да бъде изложено. Миналото управление ни обясняваше, че невиждани неща ще се случват в тази сграда. Къде е истината? Имаме или нямаме всъщност какво да сложим там?

Петър Стоянович: Бих искал да внеса още малко хладина в този задочен спор. Проблемите са няколко. Първо е принцип. Когато се започва един такъв мега проект – това наистина е мега проект, особено за държава като нашата, не може цялото усилие да бъде хвърлено в това кога и как ще бъде завършена зидарията в една сграда. Обратно се тръгва – прави се една генерална концепция, прави се експозиционен план, знаеш откъде какво ще дойде и след това слагаш рибите в аквариума. Иначе е абсурдно. Аз не казвам, че няма нужда от такъв голям музей. Нямам нищо против да усвоим максимално и продължаваме да подпомагаме този проект, да се усвоява всяко евро, което можем да закачим по някакви програми, но реално ние все още нямаме… Тази седмица, или най-късно началото на другата, ние ще имаме завършен прегледа на експертите – широк кръг от хора, едната, голямата група е начело с академик Светлин Русев, които ще вземат тепърва решението как и откъде могат да дойдат произведения на изкуството; какво става с останалите музеи, както, ако си представите това каре, което представлява, първо, то не е българския Лувън, то е една втора Лувър, то е две крила. Тъй като едното крило към улица „Оборище”, където беше бившият Алианс, няма да се пипне въобще, за него няма пари. Отпред имате Музея за чуждестранно изкуство, което е отделен музей. Отделен въпрос – тези два музея – т.нар. Лувър и чуждестранното изкуство, ще прераснат ли в общ музей или ще плащаме пари за двама директори и сума ти администрация? Какво става с тези сбирки, как ще бъдат подредени?

Водещ: Всичко това не е изчистено?

Петър Стоянович: На мен ми се струва, че това е, как да кажа, с цялото ми уважение, нека да има такъв проект, пак казвам, ние продължаваме да го работим, но ние трябва да изясним какво всъщност става с…

Водещ: Тоест Вежди Рашидов хвърли усилията в това да завършат зидарията ли?

Петър Стоянович: Има прекалено много емоция, прекалено много, ако щете, и личен хъс – срещу това също нямам против. Но от държавническа гледна точка това ми се струва, особено в днешната криза, една идея безотговорно. Аз лично не водя спор с господин Рашидов. Той е намерил за нужно да ми напише две страници и половина писмо или поне да го подпише, преди да го внесе в Министерство на културата, което също е един специфичен подход, нали. Аз го получих, когато то вече беше тръгнало по медиите. Но, както и да е. Аз не водя лични битки, не водя задочни спорове. Ще намеря начин да отговоря адекватно на всичко онова, което господин Рашидов е изложил в това писмо. В това той може да бъде сигурен.

Водещ: Не мога да не ви питам за съпруга ви, който е уникална личност.

Ани Бакалова: Това е вярно.

Водещ: Той е покойник, за съжаление.

Ани Бакалова: За съжаление, да.

Водещ: Имал е доста особено чувство за хумор.

Ани Бакалова: Да. Доста особено, доста черно.

Водещ: Кой от двамата ви сина го наследи? Министърът на културата или този, който се занимава само с… знам, че той е режисьор другият ви син, ако не се лъжа.

Ани Бакалова: Не, сценарист. Мисля, че и двамата имат чувството за хумор на баща си Иван Стоянович. При Петър е по-изявено и по-остро това чувство за хумор. Съпругът ми беше една невероятна фигура, въобще цялото семейство наше, в което аз влязох преди 50 години, блестеше с този знак. Това е една къща, която заварих без ключ на вратата. На пъпа на София, няма ключ. Приятели влизат и излизат денонощно. Непрестанно имаше една атмосфера прекрасна.

Водещ: Ще ми разкажете ли за този случай? Защото казахме, че черно чувство за хумор имал. Четох за него и съм се смяла от сърце. Историята, в която инсценира вашата смърт.

Ани Бакалова: Моята смърт…

Водещ: Идват гости вкъщи и вие сте заспала.

Ани Бакалова: Не, не. Когато аз бях в това състояние с него, във вашето състояние – спеше ми се непрестанно и непрестанно спях. И заспивах там, където заваря. Обаче има много хора, а аз спя дълбоко, слава Богу, до този момент. Легнала съм и всички цветя, донесени от хората, той ги е натрупал върху мен и е сложил една свещ между ръцете ми върху корема, върху големия корем. Аз се събуждам цялата в рози, мили Боже, а той толкова доволен, ама толкова доволен.

Водещ: А са идвали гости, така ли, през това време?

Петър Стоянович: Не, те бяха. Аз пред тях си заспах. Аз заспивах там, където ме завареше дрямката.

Водещ: В смисъл, не ги е шокирал да дойдат и да видят…

Ани Бакалова: Те го знаеха.

Петър Стоянович: Не, те участваха с голямо удоволствие във всякакви подобни неща.

Водещ: Знам, че често е изпращал некролози на близки приятели, дори на Невена Коканова е направил такъв. Вярна ли е тази история?

Ани Бакалова: Повече от вярна. Имаме една снимка с неговата…

Водещ: Приживе имам предвид ѝ е направил.

Ани Бакалова: Разбира се. Не, не, не… Аранжира една снимка в ковчега на леля му Мария Стоянович. И той взима от редакцията си снимки на Венчето, и монтира. Дава на художника си да монтира лицето на Невена в ковчега. Вена имаше също чувство за хумор, умря от смях. Умря от смях.

Водещ: Но не и мъжа ѝ.

Ани Бакалова: Но не и мъжа ѝ. Той му се разсърди.

Водещ: Разбрах, че цял живот не му е проговорил. Вярно ли е това?

Ани Бакалова: А, не. О, не, не, няма такова нещо.

Водещ: Преувеличавам.

Ани Бакалова: Да. Всички всъщност се радваха. Всички всъщност се радваха на това негово чувство за хумор.

Водещ: Вие свикнахте ли с това нещо? Защото смъртта е била чест обект на шега във вашето семейство.

Ани Бакалова: На шега. Той даже ми викаше покойната Анка.

Водещ: Така ви ли казваше?

Ани Бакалова: Да. Вика, бе погледнете тези честни сини очи, бе, покойната Анка бе. Говоря ви истината.

Водещ: Кинокритик е бил.

Ани Бакалова: Кинокритик, да.

Водещ: Защо така се е шегувал често със смъртта?

Петър Стоянович: Не само със смъртта. Това са много колоритни примери, които вие давате и майка ми, ама не само. С всичко. Ако човек възприема смъртта истински на сериозно, е загубен. Ако смята себе си за нещо повече от една шега на природата, е умрял приживе – това е забранено за хората.

Водещ: Знам, че много често е правил… те са хиляди историите. Много често е правил след ваша премиера в театъра пародия вкъщи, в която кучето ви е играело Съветската армия.

Ани Бакалова: Това е „Изпращане на войника”. Въобще имаше празници вкъщи. Страшно много празници, страшно много радост в тази къща.

Водещ: А вие какво играехте?

Петър Стоянович: Каквото се случи. Понякога честно казано, аз винаги предпочитам да съм в сценарния или режисьорския екип, отколкото да съм карагьозчията, както се казва. Но вземам тази тема, за да прехвърля малко повечко сериозност извън примерите. Завиждам ужасно на онова поколение интелектуалци във времето на…

Водещ: На баща ви.

Петър Стоянович: Да. По една единствена причина. Тя колкото е за завиждане, толкова и не е. Тя в някаква степен беше едно поколение, което, ако не работеше с властта, в смисъл не беше инкорпорирана във властта, беше допускана, в голяма степен гладена по косъма, но нищо повече. В смисъл, те живееха си в един интелектуален кръг и толкоз. Не бяха поощрявани, но имаха едни пари, с които да ходят по разни станции, да пият, да ядат и да си говорят. Това е, така да се каже, относителният минус, защото голямото израстване не беше позволено всекиму, особено на хора като нашата къща. От друга страна обаче големият плюс е какво? Че ти в момента, в който си в света на Езоп, нали, в паралелния свят, ти си създаваш непрестанни шеги, непрестанна… паралелният свят, който всъщност ти замества този, който трябва да имаш като истински интелектуалец. Те имаха истински време и мерак да правят този театър. Значи, това е нещо, което днешните хора, в голяма степен и днешните интелектуалци, най-малкото нямат време да правят, тъй като гонят парата, гонят изявата, трябва да пробиват. Пазарът е относително свободен.

Водещ: Свободата е била различна тогава.

Петър Стоянович: Свободата сам си я правиш, тя е затворена, ти си затворен все пак в един социум. Но пък за сметка на това имаш време и талант да измисляш всичко, което реалният живот ти е отнел даже, ако речеш.

Водещ: Докато сега вече?

Петър Стоянович: Докато сега – свободен пазар, прави коридори, в които тичаш. Виждам и хората, те са много по… Един си записва, друг си чати на компютъра.

Водещ: И, ако се пошегуваш със смъртта, най-много да се спънеш някъде.

Петър Стоянович: Абе, звучиш така малко като жива легенда. Но трябва да се продължава, разбира се. Пак казвам, ако не възприемаш света и проблемите с голяма доза самоирония и чувство за хумор, си провален.

Водещ: Много ви благодаря и на двамата. Аз много исках да гостувате в предаването. На вас успех с политиката, защото ще имате нужда. Тя наистина цапа, както знаете.

Петър Стоянович: Така е.

Водещ: Благодаря ви за гостуването.

Петър Стоянович: Благодаря.