Интервю на министъра на културата Петър Стоянович за предаването „Акценти“ на Нова българска телевизия:

Водещ: Уважаеми зрители, на гости при нас е министърът на културата Петър Стоянович. Здравейте в нашето студио.
Петър Стоянович: Здравейте, благодаря ви.
Водещ: Дадохте повод – не че не сме искали преди това да ви поканим. Културата е много важна за нашата аудитория, това са хора, които имат афинитет към изкуството, към българските неща, които трябва да се развиват.
Петър Стоянович: Аз не съм и за пръв път при вас по подобни теми, така че се чувствам у дома си.
Водещ: Да, така че знаете.
Петър Стоянович: Благодаря още веднъж.
Водещ: Да, обаче през седмицата това изречение стана крилата фраза – казахте „Такъв абсурд в живота си не съм виждал”. Изречението принадлежи към темата за т.нар. „Български Лувър”. Нека да изясним – това какво беше? Един грандомански проект или един необходим проект на България, или просто дълга пиар акция? Познати са ни тези неща.
Петър Стоянович: Ако трябва да отговоря бързо, от всичкото по нещо.
Водещ: От всичко по нещо.
Петър Стоянович: Този проект не би трябвало да има нито един баща, нито една майка, първо на първо, като всичко в България и в една нормална европейска държава. Това е проект, чийто корени са в мандата на министър Ема Москова.
Водещ: Още?
Петър Стоянович: Ами, разбира се.
Водещ: Това е на Иван Костов правителството.
Петър Стоянович: Да, 90-те години. Тоест някой да претендира, че от него е започнал светът, е малко лековато. След това имаме, разбира се, и един междинен период при министър Абрашев, по времето на царското правителство, където има няколко доста нелицеприятни неща по този проект случени.
Водещ: Нека да ги кажем.
Петър Стоянович: Има заробващ договор със заведението „Планет” на южната фасада на сегашния Лувър, от една страна, и доста странни идеи за създаването на хотел с галерийна част, спонсориран тогава от чуждестранни бизнесмени. И чак тогава идва този следващ етап при моя предшественик…
Водещ: При Вежди Рашидов, знам.
Петър Стоянович: Да, когато всъщност е намерено едно европейско финансиране в размер на 27 и малко милиона лева, което не е извадено от хазната – то е по външни проекти.
Водещ: Да, с европейски пари.
Петър Стоянович: И с това нещо всъщност е покрит ремонта на двете крила, които гледат към паметника „Левски” и към бул. „Левски”. Общо-взето, с това завършва в този момент проектът. Големият - ако мога да мина директно към проблематиката за абсурда – това е, че имаме готови гипскартон, тухли, вар, мазилки, общо-взето завършени от подизпълнителя, но нямаме концепция какво и как ще бъде разположено в музея, което е абсурдът. Аз не казвам, че тези пари не е трябвало да бъдат вложени – за Бога, или че няма смисъл, веднъж започнат, този музей да бъде завършен – обратно. Въпросът е, че не можеш да строиш част от своята лична къща, примерно, без да знаеш кой и как ще бъде разположен в нея, кой ще живее.
Водещ: Да, кое е спалня, кое е хол.
Петър Стоянович: Да, абсурдно е, абсурдно е. Няма подготвен персонал за тази част, няма въобще визия за последващо финансиране, няма даже яснота, ако щете – вие бързо ще схванете колко е странно това нещо, няма решение дали сега съществуващият Музей за чуждестранно изкуство, с кулите, който гледа към „Александър Невски”, ще е отделен музей вътре в този квадрат, или ще бъде под една шапка заедно с българското изкуство, което ще бъде разположено там. Самият работен екип на акад. Светлин Русев досега не е получил адекватна реакция от досегашното ръководство на Министерството на културата в каква насока да работи. Той е готов на всякакъв вид концепции, но никой не е намерил за нужно да даде, така да се каже, картбланш в каква посока да се върви.
Водещ: Добре, аз се замислям върху следното. Много години, години наред съм правила репортажи за Националната художествена галерия, която е в чудовищно състояние – хранилището. Спомням си годините, в които молеха художниците, едва ли не със сълзи на очи, да не разрушават мавзолея, защото има идеални условия за съхраняване на изкуство долу – там, където е охладената част, където… Дали е възможно Националната художествена галерия да се премести като фонд и като изложбени зали, и като експозиции там?
Петър Стоянович: В „Лувъра” ли?
Водещ: Тъй нареченият „Лувър”.
Петър Стоянович: Да, „Лувъра”. Всъщност ние трябва да прекъснем със според мен унизителното понятие „БГ Лувър”. Това е, да речем, бъдещият Национален музей, Художествен музей и т.н.
Водещ: Националната художествена галерия.
Петър Стоянович: Да, това е музей с галерия вътре, да речем – може би е по-правилно.
Водещ: Да, да.
Петър Стоянович: Колкото до проблема с бившия царски дворец, сегашната Национална художествена галерия, там също няма никакъв отговор на въпроса какво правим с тази чудесна иначе сграда, историческа сграда, защото никой не е сметнал за нужно да обясни, че всъщност, за да напълним с българско изкуство „Квадрат 500” или бъдещия Национален музей, ние фактически преместваме експозицията от Царския дворец там. И какво правим тогава с тази сграда?
Водещ: Г-н Стоянович, аз ще ви кажа една идея - спомням си я като репортер. Тя беше на президента Стоянов, Петър Стоянов.
Петър Стоянович: Да бъде резиденция на държавния глава.
Водещ: Той искаше да се премести там и да напусне тази сграда, да.
Петър Стоянович: Да, да, след неговия мандат.
Водещ: Да.
Петър Стоянович: Нали ви е ясно, че това е решение, което министърът на културата не може да вземе.
Водещ: Не, не, разбира се, това е държавно решение.
Петър Стоянович: Да. Аз лично, като историк, виждам логика в това нещо, но по никакъв начин не бих искал да застана зад нея. Защото, когато все още не са готови в момента южното крило, това, което гледа към ул. „Оборище” – то в момента е в замразен вид и мога да обясня защо е в замразен вид…
Водещ: А защо, да? И парите, които ще трябва да се заделят.
Петър Стоянович: В бившия Царски дворец, опразнен вече от сбирката, може да бъде площта за гостуващите изложби, което е много важно за един културен град. Това, което трябваше да се върти в южното крило, над сегашния алианс, просто временно да бъде в Художествената галерия.
Водещ: Добре, сега има много довършителни работи. Разбираме от ваши изявления, че едва догодина ще може да се отвори този музей.
Петър Стоянович: Не целият освен това, далеч не целият.
Водещ: Колко средства са необходими или има ли сега откъде да се вземат? Ето, дотук парите са от европроекти, европари са. А оттук нататък?
Петър Стоянович: Да. Оттук-насетне имаме яснота - сигурна, както е сигурна смъртта - сигурна е само сумата в този момент. Сега имаме от предишното правителство постановление за едни 4 милиона лева, които е трябвало да бъдат вкарани в южното крило, и то само за една частична пломба, за избиване на една част, проход към вътрешния двор. Оттам-насетне за завършването на южното крило, извън всичко досега, са тези 4 плюс 10 милиона, т.е. 14 милиона тепърва търсим само за южното крило. Оттам-насетне със сигурност ще са ни нужни, може би далеч не толкова средства, за естествените връзки между старата сграда и новите сгради, естествено да покрием и част от разрушенията, които ще настъпят във вътрешната градина от тази дейност, и едва след това започва цялото обзавеждане, което също струва своите милиони. Беше ми много странно, на всичкото отгоре, че моят предшественик си позволи да смята, че аз едва ли не от собствената си фирма ще доставям някакво оборудване и че едва ли не съм планирал да крада от тези милиони. Това е толкова под нивото, на което аз бих искал да сляза в разговор, така че го оставям настрана.
Водещ: Заради обзавеждането ли?
Петър Стоянович: Да, тъй като обзавеждането не е семки и бонбонки, то не е само едни драперийки и едни поставки. Всичко това, от „А” до „Я”, е на една огромна площ на няколко етажа, трябва да бъде обзаведено адекватно - осветление, тоналност на стени и всичко останало. Част от него е налице.
Водещ: Това е най-скъпото, между другото, да. Такива въпроси задават хора, които рядко са влизали в галерии и нямат представа за какво става дума.
Петър Стоянович: Той и на мен ми подхвърли, че не съм ходил из Европа - нямам нищо против, да е жив и здрав. Връщаме се обратно към въпроса. В един момент, след почти едномесечна работа по този проект, аз зададох на моя екип, с който работихме, следния въпрос: Кажете ми, мили хора, на 31 август, когато моят предшественик искаше да пререже лентата, какво щеше да открие, какво щеше да отвори пред обществеността? Нищо.
Водещ: Ремонтираната част.
Петър Стоянович: Две ремонтирани крила без никаква експозиция вътре, без завършена поправка на Галерията за чуждестранно изкуство и един абсолютно стар и непипнат южен тракт, южно крило. Ако така се работи в Европа, съжалявам, това не е моят начин.
Водещ: В Европа така определено не се работи. Добре, тези пари има ли шанс да бъдат получени също по европейски проекти или ще трябва да ги вадим от бюджета? Защото нещо, което започва да се строи, пък се изостави, то започва да се строи. Тоест жалко за парите, които до тук са вложени.
Петър Стоянович: Да. Независимо от всички критики към начина, по който е развиван този проект, ние като изпълнителна власт нямаме право да изоставаме такъв, аз бих казал, първостепенен културен проект в момента в България. Естествено, има пълно разбиране на правителството и затова тези 4 плюс 10 милиона ще направим всичко възможно или да ги заложим в следващия бюджет за 2014 г., или да ги търсим през европейските програми. Все още не сме напълно наясно, поради недостатъчно информация от Европа, дали в следващия програмен период за следващата година ще можем да пуснем това нещо през съответната европейска програма.
Водещ: Да, дали ще има такава програма.
Петър Стоянович: Имал съм вече среща с регионалния министър, който е пряк бенефициент, така че…
Водещ: Очаква се, правите постъпки?
Петър Стоянович: Изостави ли се веднъж, за половин-една година, става лошо.
Водещ: Жалко за парите вложени дотук, защото ще се руши. Получихте обвинения, защото вие казахте „Ама няма какво да сложим там”, и получихте обвинения от Вежди Рашидов, че това е обидно за българските творци, защото има какво да се изложи, има толкова прекрасни - което е факт, разбира се, български творци, чието изкуство може да намери място там.
Петър Стоянович: Това е една доста първосигнална реакция или трактовка. Ние още на първата ни среща с академик Светлин Русев, който ръководи експертната група, първото нещо, което си казахме, е, че естествено, че има какво да се изложи, ние имаме богатство прекрасно, фондът е чудесен. Въпросът е именно, че не знам как да го изложим, как да е философията на тази галерия.
Водещ: Няма концепция, както се казва.
Петър Стоянович: Няма, това се нарича на специален език „експозиционен план”, т.е. ти имаш, да речем 1000 картини, условно казано, но те стоят така, на бройка. Кое влиза, кое не влиза? Ние имаме повече, отколкото можем да изложим.
Водещ: Как се реди, защото е важно как се реди.
Петър Стоянович: Естествено. Дали го редим по направление, дали омесваме по някакъв начин чуждестранното и българското изкуство - това е философско решение вече. В това отношение няма защо да се съмняваме, че капацитет като Светлин Русев ще намери най-правилното. И не е само той - работната група е между 30 и 40 човека, въртят се, най-добрите ни галеристи, хора експерти.
Водещ: Вие слагате някакви срокове до средата на годината поне да оправите тези крила, които вече са пред завършване, да ги обзаведете.
Петър Стоянович: Реалистично в момента е следното - да гоним пускането на нашите съграждани, сънародници и гости в експозицията на Националния художествен музей някъде около средата или по-скоро есента на другата година, когато този експозиционен план ще бъде готов, ще бъдат наредени картините, ще бъде всичко направено, надявам се по най-добър начин. И най-вече ние трябва да чакаме този период от немай къде по две причини. Първо, техническата част – електричество, всичкото това нещо до Акт 16 и в последствие свързването на двете сгради трябва да мине, и второ – влагата от новото строителство трябва да премине, иначе ще унищожим всичко.
Водещ: Това е една година, поне едно-две горещи лета - така знам от строителите.
Петър Стоянович: Между шест и 12 месеца са казали реставраторите. Аз не съм компетентен, аз слушам експерти. Както ми каза г-н Рашидов, ако иска да ги сложи утре, ако иска вдругиден - това е доста опростенческо решение. В края на краищата, за тази цел министърът е там единствено и само да координира, да помирява и да бъде посланик между гилдията и техничарите, и инвеститорите – това е смисълът, не да се бием в гърдите до синьо или да режем ленти.
Водещ: Но така или иначе, от това, което си казваме, разбирам, че все пак ще се извадят картините от фонда и от Националната галерия, които са сега в двореца.
Петър Стоянович: Да.
Водещ: В такъв случай значи вие паралелно трябва да вземете и това решение, трябва някой да го предложи, някой да има визия по този въпрос?
Петър Стоянович: Да, разбира се в средносрочен план, да речем. Иначе в дългосрочен план южното крило, където са всъщност помещенията за оборотните изложби, за гостуващите изложби, няма да е готово, то тепърва ще се финансира, предстои да се финансира. Дворецът дълго време ще служи още за тази нужди, за които и сега. Но ако позволите само за секунда, имаме и този немалък проблем със заведението „Планет”, които не могат да бъдат извадени преди…
Водещ: Как така не могат?
Петър Стоянович: Не могат преди края на пролетта на другата година, защото в договора, който те са подписали с министър Абрашев - 10-годишен договор за 3000 и малко лева на месец, нали си представяте… Дето се казва, ние с вас също бихме го взели за тия пари под наем, не съществува клауза за разваляне на договора с предварително предизвестие, единствено със съгласието на двете страни.
Водещ: То е ясно кога се подписват и срещу какво такива договори - трябва да се провери това. Той оставя „диря” този министър в нашата култура. Има обаче и много други въпроси. Знаете, че един от най-болезнените въпроси от българската култура е свързан именно с книгите. Първите, които кризата удари - това е много мека дума, цапардоса и буквално унищожи, бяха издателите. Те карат на мускули, те карат по инерция, живеят и работят, тиражите са чудовищно сринати. Въпреки това България не изостава като превод на литература, като най-нови и най-ярки явления в литературата. Молят тези хора от една страна да се възстанови вашият началник Орешарски?
Петър Стоянович: Пряк началник, да.
Водещ: Прекият ви началник, при цялата си финансова стиснатост, защото всеки финансов министър е стиснат, въведе една система, чрез която библиотеките получаваха книги, а издателствата продаваха своите книги, а читателите имаха достъп, защото хората не могат да си купуват книги. Но при Дянков всичко това застина. Кажете ми, ще настоявате ли? Задала съм този въпрос и на финансовия министър Чобанов - той много се зарадва, че има такава опция, но от вас зависи.
Петър Стоянович: Много се надявам да се е зарадвал наистина.
Водещ: Да, да, зарадва се като почитател на книгата.
Петър Стоянович: Миналата седмица съм му изпратил искане за нови 2 милиона специално само за този сектор.
Водещ: За книгите?
Петър Стоянович: Да, след като имах среща с двете асоциации на издателите и на библиотекарите. Те са и в нашия обществен съвет, работят с нас по Националната стратегия по култура, така че с тях имаме отличен диалог. Въпросът е да продължим. В момента ние сме искали 2 и бихме били щастливи и трите страни, ако получим голяма част от тези 2 милиона. Мисля, че ако за това се преборим, поне ще сме затворили голяма част от дупките. Няма да им решим проблемите на бранша, но те са мъжки хора, интелектуалци и се борят изключително последователно.
Водещ: То не е само за бранша. Хората нямат средства да си купуват, а библиотеката дава тази възможност. Има четящи хора, не е вярно, че България е нечетяща, това не е вярно. Аз даже съм учудена – не знам… не, вие вече не се возите в градския транспорт, но аз се возя - хората там четат книги, в градския транспорт, което бих казала, че е много добър знак. Още нещо - тази наша битка, казвам „наша”, защото винаги съм участвала в нея - ако не да се премахне, то поне да се намали ДДС за книгите.
Петър Стоянович: Аз съм бил част от едно време от другата страна, когато се пробвахме. Тогава партнирах с Любен Дилов. В един момент се стига до проблема - сега го виждам от другата страна, че в момента, в който извадиш пред скоба един ресор, една брънка от веригата, примерно за книгите или за печатните издания, за пресата, което е прекрасно само по себе си, примерно онкоболните ни питат „А за нас къде са тези 20% и намаления?”. И започва тази верига, която някак си ни се струва, от гледна точка на изпълнителната власт, даже ако искате и от парламентарната власт, колкото и да е добронамерена към определен бранш, някак си, ако трябва да постъпиш отговорно към всичко, което управляваш, няма как да извадиш едного пред скоба – единият не е по-малко болен от другия от финансова гледна точка.
Водещ: Така е, да.
Петър Стоянович: И затова, за жалост, мисля, че по-скоро е редно в момента, особено в тази криза, да вървим към финансово подпомагане на бранша – да го държим не само над повърхността, но и да си запази онези прекрасни позиции, които има българското книгоиздаване и въобще пишещият свят. По-скоро това е решението, отколкото само еднопосочно за тях да се намали. Иначе симпатизирам много.
Водещ: Да, но тъй като почти няма… не, няма европейска държава с данък „Добавена стойност” върху книгите, просто няма – всички са с много по-ниски нива, има и с нулеви ставки. Не може ли от там да почерпим опита? Как са го направили?
Петър Стоянович: Може, и ето това е една задача, която поемам от вашата идея. Чудесно, ще помисля.
Водещ: Да, има с нулеви ставки държави в Европейския съюз. Те са малко, но останалите са с много ниско ДДС. Така. Сега нещо, което винаги ни убягва. Не знам, дори да ходим по чужбина, никога не сме се отбивали в българските културни центрове, а тях ги има. Случайно да знаете с какво се занимават, кой е там, каква дейност развива? Знае ли съответната страна, че се развива такава дейност? А за нашата даже и не питам.
Петър Стоянович: Ние нямаме, ние не сме на принципа на дипломатическите представителства във всяка държава, имаме все пак ограничен кръг в знакови държави, с които трайно поддържаме връзка, или има диаспора. Не знам дали по навик или заради бившата ми връзка с външно министерство, аз много бързо влязох по дирите на тяхната дейност. Разбира се, отчасти това зависи и от човека, който си пратил там, много зависи. Ето например, без да изпитвам симпатия, в една държава, примерно казвам в Лондон, имаме човек, който изключително бързо и активно е влязъл в час. Имаме и други държави, където по-лежерно, така да кажем – не мога синекурно, по-лежерно работят. За да се направи този процес малко по-работещ и да може министърът и неговият екип да имат пряко наблюдение и обратна връзка, което според мен е най-важно, а не само до дирекцията да стига. Аз по някакъв начин искам да ги превърна в посланици на нашето министерство там.
Водещ: Така трябва да бъде.
Петър Стоянович: Ние би трябвало, като екип, да изпълним бързо – и в голяма част вече сме го направили за един месец, няколко условия. Първо е да спрем културното гурбетчийство. Не е възможно повече от два мандата някой да се застоява зад граница. Мисля, че това е вредно.
Водещ: Те го забравят понякога.
Петър Стоянович: Да, хората пускат корени. Имаме си там едно момче или момиче в „Х” града и той си действа. Това се ограничи вече, спряхме. Следващите хора ще бъдат максимум по два мандата. Даже имах намерение да са два мандата по три години, но законът вече е такъв – заедно с българските културни институти тук не иде да ги разделям. Така че остават максимум в два мандата. И второто нещо, което обсъждаме – не сме стигнали до решение по него – дали не е по-разумно… В момента те печелят конкурс, външни хора – външни, вътрешни, няма значение, те се явяват на общ конкурс, след което биват изпращани в чужбина. Дали не е по-разумно тези хора, както се прави с голяма част от българските дипломати, да влязат за момент в системата на Министерството на културата, да минат един курс на адаптация, даже обучение, примерно казвам 3 или 6 месеца - това е въпрос на решение, и чак след това да заминат. Това да е част от техния… така да се каже, подготвителната част на техния мандат, защото по този начин те първо ще разберат за каква институция и как работят.
Водещ: Системата.
Петър Стоянович: Защото колкото и да са гениални, ти влизаш в един чужд свят – това е естествено. И второто нещо е, че могат да бъдат пряко ръководени. Направих, изпълних, докладвах – това е следващата стъпка. Сега в момента тази връзка, разбира се, съществува през Международната дирекция на министерството. Мисля, че там има още какво да поработим. Странно… последно изречение, ако позволите…
Водещ: Да, да.
Петър Стоянович: Това, което ми е странно, не мога да си го обясня още – все още няма онзи наплив на подготвени интелектуалци за тези постове. Не знам защо. Заплащането е…
Водещ: Може би е ниско.
Петър Стоянович: Не е мизерно, не е високо. То е по средата.
Водещ: Да.
Петър Стоянович: В смисъл, ако човек е свикнал да живее скромно…
Водещ: Нормално.
Петър Стоянович: … като нас с вас примерно, в България…
Водещ: Ако е интелектуалец, би трябвало да е свикнал.
Петър Стоянович: Точно така – той ще се справи и там. Много ми се ще по някакъв начин да приканя по-широк кръг от хора, именно от интелектуалната сфера, да дойдат и да запазят с лицето си и лицето на България навън.
Водещ: Знаете ли, гостувала съм в другото си качество, като човек, който има отношение към литературата, и в Москва, и на други места. Влизаме в културния център, но публиката не е от московчани, да речем, или от лондончани – тя е от нашите хора там. Кой на кого се… Няма никаква разгласа, няма никакво желание тази култура да бъде представена. Аз съм убедена, че ако нашата култура бъде чута, ако има излаз и достъп до нея, тя ще бъде оценена, защото тя наистина е на много високо ниво.
Петър Стоянович: Напълно, това най-малкото означава. Това важи, да кажем, и за нашите аташета от външно министерство, които аз познавам от тогава.
Водещ: Да.
Петър Стоянович: Това в голяма степен зависи от подготвеността на човека, от културата на човека и от неговата мотивация. Ти трябва да си непрестанно не в своя собствен бульон…
Водещ: Среда, да.
Петър Стоянович: … а да отидеш там, където всъщност събираш душите на външните хора към твоята собствена същност.
Водещ: Това е целта на това гостуване, а не просто някой да се разходи до някъде.
Петър Стоянович: Именно, именно.
Водещ: Ама да, обаче знаете ли, може би критериите, по които избирате хората – ако те трябва да отговарят на някакви дипломатически такива…
Петър Стоянович: Не, не.
Водещ: … те няма как да са такива хора тогава, защото такива хора нямат такова образование, нямат такива умения.
Петър Стоянович: Не, не, хуманитарен профил, нищо повече.
Водещ: Хуманитарен профил?
Петър Стоянович: Да. Те са в голямата си част доста смислени тези изисквания, защото все пак отхвърлят външните парашутисти, или как да кажем… случайните подбори. Не мога да си го обясня, наистина.
Водещ: Никаква разгласа няма за наши събития.
Петър Стоянович: Да, да.
Водещ: Никаква разгласа. Освен това, в тези… Аз неслучайно го говоря това нещо, защото то е свързано със следващия ми въпрос. Смята се за върха на сладоледа да закарат танцов състав - разбира се, че е атрактивно нашето народно изкуство; да покажат кисело мляко и не знам какво, само че това е културен център.
Петър Стоянович: Ами, едно кисело мляко винаги се представя по-лесно от една съвременна лирика, хайде да го кажем така.
Водещ: Да, например, да. Ще трябва малко да се поработи, трябва да се преведе.
Петър Стоянович: Да, да, именно. И е специална публиката и така, нали?
Водещ: Ама да, повече интерес ще има, отколкото киселото мляко, гарантирам ви.
Петър Стоянович: Да, сигурно.
Водещ: Защото йогурт продават навсякъде.
Петър Стоянович: Сигурно, сигурно, да.
Водещ: Знаете ли защо? Защото пак от издателите зная, че всяка държава заделя огромни средства за популяризация на нейната литература, изкуство – няма значение, в чуждите страни.
Петър Стоянович: Да, да, преводна литература.
Водещ: Да. И когато кандидатстват, те получават наистина едни прилични пари, за да издадат прилично книгата, не просто на вестникарска хартия, и да правят и достатъчно реклами, за да има достъп. Имаме ли такава програма? Ще изработите ли?
Петър Стоянович: Още повече, че тези пари, които трябва да се платят на тези хора, се плащат на чуждоземци.
Водещ: Да.
Петър Стоянович: Тоест, ако искаме една българска книга да излезе примерно във Франция, не я превежда Иван Иванов, а я превежда местен човек, който е наистина подготвен за това нещо.
Водещ: Да, и работи на съответните тарифи, защото тук е смешна история.
Петър Стоянович: Естествено. След това той трябва да има в някаква степен и доброволния ангажимент по някакъв начин да намери и път за това издание, което подпомага пък нашата държава, което те естествено и с радост правят. Имаме такива малки стъпки – те са далеч недостатъчни, за жалост. Последното, което стана, е новият набор от книги, които излизат в Русия, с една голяма – слава Богу – помощ от тяхна страна.
Водещ: Да.
Петър Стоянович: Даже предварително финансиране – вие знаете, в Русия е…
Водещ: Е, култ, книгата е култ.
Петър Стоянович: Да, абсолютно несравнимо какво книгоиздаване имат. Така че имаме сега един набор от десетина заглавия. Сега последният, който излиза, е Жоро Господинов. Така. Различна е литературата.
Водещ: Има, но това трябва да е една дългосрочна стратегия, разработена много мащабно, за години напред, за всички държави. Защото ние така никога няма да получим, да имаме нобелов лауреат – просто трябва да е преведена книгата на съответния език.
Петър Стоянович: Абсолютно сте права. Да не говорим, примерно, ако говорим за национална политика и идея - такива едни начинания, особено в района на Югоизточна Европа са особено пък важни спрямо специфични страни, наши съседи и така. Напълно сте права.
Водещ: Ама пропуснато е, трябва да я има… Някой като го почне… Ето, както вие казахте, този т.нар. „Лувър” – музеят, както казахте да го наричаме – той е почнат. И ето, като е започнат, явно ще се стигна докрай. Може би трябва вие да го започнете това, колкото и да живеете напечено в момента.
Петър Стоянович: Може би сте права, да.
Водещ: Добре. Имате амбиции, въпреки че това правителство управлява под обсада – няма какво да се заблуждаваме. То е под постоянен натиск. Едни казват, че е за добро, други казват, че никак не е добре тая работа. Не знам вие как го оценявате.
Петър Стоянович: Тази обсада е частична, в смисъл, има една група хора, мотивирани по един и друг начин, които имат право, разбира се, в едно демократично общество да протестират за нещо, от което са убедени, или по-скоро против нещо. Не съм много наясно за какво е този протест, защото в момента е съвсем ясно…
Водещ: Срещу вас.
Петър Стоянович: Има една стара приказка – турците са умни хора: „Стар султан – стари бели, нов султан – нови”. Добре, айде, знаем срещу кого са, хубаво. Да речем, че всичките са… Но дали са конкретно срещу това правителство, срещу системата въобще, срещу тежестта и униженията на прехода? Аз не съм сигурен, че ако хванем поединично тези хора, те ще са единствено и само, конкретно срещу това правителство. Но дори и така да е, важно е какво – ако не е това, кое е. В момента това е, в края на краищата, едно легитимно правителство, потвърдено от Конституционния съд без възражения от останалата част на света, без възражения за избора му. Оттам-насетне, да искаш то да си отиде, само защото е спечелило изборите, на мен ми се струва, като човек, който е от страната на закона, малко странно. Второ, ако днес се произведат тия избори – вие го знаете по-добре от мен, те ще са по същите правила, които още не са променени. И трето, в момента партиите на протеста са далеч от готовността по някакъв начин да променят тази система, ако искат да я променят. Това поне е моето мнение на страничен наблюдател.
Водещ: Така изглеждат и от наша гледна точка…
Петър Стоянович: Предполагам.
Водещ: … както и от гледна точка на изследователите на тия процеси, и социолози, и политолози. Не виждате ли някакъв парадокс? Аз стоя и наблюдавам вече втори месец… не, месец откакто сте избрани всички. Вън, според социолозите, е предимно дясно бивше СДС или може би и настоящо СДС, ДСБ - хора, които твърдят, че са непредставени. Да де, ама те протестират срещу вас, които… и Орешарски, и вие, и други представители на кабинета са пряко свързани с дясната политическа линия в България. Защо ги възпалявате така?
Петър Стоянович: Това не знам, защо ги възпаляваме. Според мен…
Водещ: Ама те би трябвало да се чувстват ваши хора.
Петър Стоянович: Ами, не знам. Аз лично съм в този кабинет, да речем, като един по-скоро експерт, който е непартиен. Аз отдавна съм напуснал партийността. Забелязвам, че за всички хора, почти без изключение, които излизат от рамката на груповия протест и дойдат в лично качество, аз имам идеален диалог и в края на краищата постигаме ако не разбирателство, поне някаква връзка между двете позиции. Включително и примерно в нашия Обществен съвет, и в експертния съвет за „Лувъра”. Има хора, които са казвали „Айде да свършваме по-бързо, че сме на протести”. И аз казвам – моля ви, само още половин час, да решим въпроса „Y”. Те казват „Да, добре” и няма проблем в това. Аз нямам никакъв проблем да разговарям по всякакъв кръг от теми с хора, които имат една или друга позиция. Въпросът е това в края на краищата да е една все пак достатъчно обективна, законова рамка, в която да говорим. Няма проблеми, когато един е недоволен от другия. Важното е да знае какво иска и накъде иска да отиде. Аз не съм венчан за този пост, предполагам, че и моите колеги мислят по този начин. Така че в момента, в който се предложи някаква алтернатива, по която да се мисли – била тя партийна или идеологическа, ние ще се изправим срещу нея да видим кои са по-добри като решения, като предложения. Няма драма в това. Въпросът е, че тези условия, в които сега се опитват по някакъв начин да ни вкарат, според мен не са демократичните европейски условия на ХХI век, в които трябва да се прави политика, особено в една държава, която е а-ха на ръба на финансовия колапс и в доста странно финансово положение. Смятам, че първо трябва да видим възможностите за конкретни резултати от плана „Орешарски”. Аз не съм икономист, не разбирам от това как се събират бързо пари, но разбирам, че това са смислени решения, които реално ще помогнат на огромна част от хората.
Водещ: Да, протести има навсякъде, в момента Европа пламти. Само че там чуваме конкретни социални финансови искания…
Петър Стоянович: Градивен е протестът, да.
Водещ: … а тук чуваме „Не на задкулисието”.
Петър Стоянович: Е какво е това задкулисие, аз не мога да разбера? Ето, аз ви казвам – в моето Министерство на културата аз съм човек, който не е излъчен от нито една от двете партии.
Водещ: Вие личен избор на Орешарски ли сте?
Петър Стоянович: Да. Нямам нито политически натиск откъдето и да е - за хора, за уволнения, за назначения, за това как да правя политика. Никой нищо не ми е казал досега, уверявам ви. Ето, какво задкулисие? Аз как мога да отговоря за това задкулисие? От моя гледна точка, такова нещо е една удобна фраза, правене на пиар. Вероятно много хора по принцип виждат много негативи в системата с голямо „С” по времето на прехода.
Водещ: За това става дума там.
Петър Стоянович: Там има много тъмни моменти, има много неизаснени въпроси. Има неща, които драстично трябва да се променят – тук и аз съм на тяхна страна. Но когато искаш да промениш нещо, казваш: промени 1, 2, 5 и 8. Но „по принцип” - както няма „по принцип народ”, така няма „по принцип проблем”. Проблемът е конкретен, народът е отделният човек.
Водещ: Се състои от личности.
Петър Стоянович: Точно така е.
Водещ: Добре, въпреки това, сигурно градите цели планове. Как - много ми е интересно? Събирате се на Министерски съвет, сядате и какво си казвате? И днеска оцеляхме и сега какво ще правим? Как градите плановете си?
Петър Стоянович: Без да бъда хусар-оптимист, искам да ви кажа, че голяма част от колегите въобще… гледаме по-скоро какви проблеми има да се решават, как да ги решим и как да си помогнем дори, ако щете…
Водещ: Помежду си.
Петър Стоянович: … защото немалка част от хората за пръв път са на тая висока банка, много повече, отколкото кога ще паднем. Защото, ако ти почнеш да мислиш в началото на който и да е свой план, че те чака смъртта, целият ти живот се превръща в зависимост от това. Обратно, когато човек е мотивиран по някакъв начин, окрилен и спокоен пред съвестта си, най-малкото, за него развитието на нещата не опира до него лично или до това за колко години ще го свърши, а това да го започне или да го завърши, в зависимост от това как тече съответният план.
Водещ: Тоест вие това сте го сложили така, настрани?
Петър Стоянович: Човек не може нито да бъде обичан от всички, нито да бъде приет от всички…
Водещ: Е, това е… то не е и хигиенично.
Петър Стоянович: Важно е да опитва непрестанно, и то с действията си да показва, че има смисъл това, което работи, и че общо-взето е за доброто на всички. Пък и не трябва да забравяме и нещо друго – колкото и странно, пак аз го казвам, аз, който съм от тоя ареал – жълтите плочки не са цяла България, жълтите павета не са цяла България.
Водещ: Така казват някои социолози. Дразнят се пък протестиращите, че това деление…
Петър Стоянович: Това е констатация. Аз в момента идвам от Самоков и от Кюстендил.
Водещ: Там как е?
Петър Стоянович: Животът тече спокойно.
Водещ: Животът тече спокойно. Тогава кажете, след като сте решили да правите неща - колкото и да ви остава, колкото и… може и цял мандат – кои са най-важните ви амбиции, кои са нещата, които на всяка цена искате в най-дълъг, най-краткосрочен и най-дългосрочен план да постигнете?
Петър Стоянович: Няма как да ги подредя в една кошница тия всичките неща.
Водещ: Не, не, приоритети?
Петър Стоянович: Има със сигурност бързи неща, които трябва да се свършат, и те са успокояване на гилдиите след това временно правителство - все пак, то не пое, съвсем логично, голяма част от проблемите; да се поднови диалога с неправителствените организации, те да бъдат привлечени реално към правенето на политиката в Министерството на културата. Тоест влакът да се върне на релсите, условно казано. Много забатачени неща има, които да се почнат отново. Ето, самият „Лувър” – връщаме го обратно на бързата лента. Това са краткосрочните неща. Оттам-насетне, според мен първо трябва да постигнем една минимална устойчивост на парите, заделяни за култура.
Водещ: Тази битка ви предстои сега с бюджета.
Петър Стоянович: Минималната. Аз не казвам, че…
Водещ: Как я виждате сумата?
Петър Стоянович: Трудно ми е да ви кажа. Ние сега подготвяме следващия бюджет, но когато съответна гилдия има яснота по какъв принцип тя ще си кандидатства и ще си спечели тези пари – аз не ги разпределям, те идват отгоре, и след това под какво няма да паднат, даже и в една относително кризисна ситуация, гилдията вече е спокойна и тогава има свободата да…
Водещ: Да, има разчет.
Петър Стоянович: Разбира се. Смятам, че със сигурност нещо, което не очаквах толкова много да говорим за книгоиздаването днес – според мен книгата е била доста на втори план през последните години.
Водещ: О, радвам се да го чуя.
Петър Стоянович: Да, наистина ви го казвам. И трябва да помислим как най-адекватно и без сътресения да им се помогне на тия хора да се стабилизират най-малкото и да почувстват, че Министерството на културата не прави само филми или само скулптори.
Водещ: Не, просто… Даже си мисля – филмите сигурно ще останат, скулпторите със сигурност, но само това, което напишат авторите, това ще се знае от нашето време, нищо друго. От нас и помен няма да има след 100 години например.
Петър Стоянович: Така е.
Водещ: Така, добре. Говореше се за фестивали, за ярки български участия в различни международни форуми и на изкуството, на културата. Ще подпомагате ли такива дейности?
Петър Стоянович: Ние и досега ги подпомагаме. Въпросът е, че финансовото ниво, на което можем да го направим, е далеч не само от високата световна практика, а и от това, което ние можем, а няма как да покажем - това е големият проблем. На мен самия ми е къса сърцето като гледам как е възможно такива блестящи фестивали, които можем да направим, ние ги правим… И даже скоро си говорихме със шефа на филхармонията какви неща бихме могли да направим с няколко милиона отгоре.
Водещ: Няма.
Петър Стоянович: Няма ги. За мен в момента е по-добре да гарантирам спокойствието повече, отколкото да направя в един жанр 100%, а другите да измрат буквално. Не може, това е безотговорно.
Водещ: Доре, предстои актуализация на бюджета. За култура какво ще бъде отделено?
Петър Стоянович: За актуализацията много ясно още в началото се казаха две неща – едното е разплащането с фирмите и запълването на социалната дупка. Няма да скрия - макар, че исках да го пазя в тайна докато стане, няма да скрия, че сме провели разговори с парламентарните групи и с г-н Орешарски да видим дали няма да е възможно все пак, специално за културата, която е много специфичен бранш, нещо което може би е първото лице на нацията в света, да имаме едни жестове към отделните видове изкуство. Те няма да са нещо, с което трайно да се промени техния живот, но ще покаже първо едно съпричастие и второ една висока оценка. Винаги е добре, освен ръкостискането, да има и нещо малко, с което да се направи. Може би една сесия кино или театър, някоя археологическа разкопка още - по нещо малко във всяка една област. Ето например българските археолози, с чиито находки се гордеем в целия свят, за тази година - това е наследен бюджет, за тази година имат всички на всичко цялата гилдия 500 000 лева, която им се раздава на траншове между 5 000 и 15 000 лева на разкопки. Нали си представяте какво представлява това нещо за един утвърден археолог, който е попаднал на нещо изключително интересно в България? Ето това нещо, примерно, ако може нещо малко да им се надгради финансово, би било за мен поне удовлетворение, за правителството със сигурност, мисля че и за тях.
Водещ: Г-н Орешарски не е много дащен, прие ли идеята?
Петър Стоянович: По принцип да, просто сега търсим начина, по който да стане.
Водещ: Стискаме палци в такъв случай. И накрая един по-личен въпрос, г-н Стоянович. Вие имате различни обвързаности семейни с изкуството - кой е вашият жанр и вид изкуство?
Петър Стоянович: Е, тук вече ме хванахте много натясно. Ако имаше изкуство „мисленето” бих бил в него. Няма такъв жанр. От всички неща... Не знам, аз съм израснал между кино, театър и писане. Може би най-много съм писал досега, но знам ли - може би съм и играл, в този живот трябва и да се играе малко. Ако обаче животът ти минава като на кино, е още по-интересно. Така че навсякъде съм май вътре.
Водещ: Пълна симбиоза.
Петър Стоянович: Има такова нещо, да.
Водещ: Добре. Не играете обаче роля сега на този пост или ако искате да играете…
Петър Стоянович: Това би било самоубийствено. Ако човек играе роля, би било самоубийствено. Това е все едно да назначиш, примерно попадайки на такъв пост, най-близките си роднини и най-милите приятели, прекарвайки прекрасно известно време с тях в ядене, пиене и сладки приказки, след което следва неизбежният провал. Това е просто абсурдно, абсурдно.
Водещ: Ами, хубаво, недейте игра роля, защото се изморихме. Виждаме едни хора, а се оказва нещо друго. Говорим си за задкулисието, а първо трябва да свалим собствените кулиси, за да се опознаем. Можем и да се харесаме, дето се вика, а не точно да се намразим. Добре, г-н Стоянович, благодаря ви много. Добрата новина аз ще я повторя, уважаеми зрители, при все, че не е трябвало да я казва г-н Стоянович – пък да не я е казвал. Добрата новина е, че може би след актуализацията или по време на актуализацията на бюджета ще бъде, макар и скромна, сума заделена за различните видове изкуства, с които ще бъдат помогнати. Благодаря ви за тази новина, всички ние сме доволни да я чуем.