Министърът на външните работи в интервю за в. „Труд“

Г-н Вигенин, вашият предшественик Николай Младенов доста горещо подкрепяше сирийската опозиция. Има ли промяна в позицията на България? Кого подкрепяме?

Не променяме позицията си. Като държава сме признали опозицията в Сирия за легитимна да представлява Сирия. Поискали сме оттеглянето на Башар Асад. Конкретно в сегашната ситуация изразихме нашето възмущение от употребата на химическо оръжие в конфликта в Сирия и следим развитието на събитията. Първо трябва да се установи кой е използвал химическите оръжия, как да бъде предотвратена възможността от повторното им използване, и трето - виновните да бъдат наказани. Тук е фокусът на усилията на международната общност.

Има различни мнения по въпроса. Мога да кажа кой е най-добрият вариант, а дали той ще се случи е въпрос на преговори, на отношение на основните сили в Съвета за сигурност в ООН. Първо, според нас трябва да се изчакат заключенията на разследващата мисия на ООН, която е в Сирия. Второ, имаме нужда от отговорна позиция на Съвета за сигурност на ООН, която да стане основа за последващи действия. Оттам нататък трябва да бъдат активизирани усилията за търсене на политическо решение на кризата, която продължава повече от две години.

Говорите за политическо решение на кризата, но като че ли войната е неминуема. Гърция и Кипър според пресата са обявили вече, че дават свои бази за бъдещ удар срещу Асад.

В медиите невинаги има точна информация по такива чувствителни теми. Това е суверенно решение на всяка страна. Принципното решение за участие в някакъв тип операции може да се вземе едва след като такава операция се планира. Да бягаме пред вятъра, заявявайки, че сме готови да предоставяме бази, не е позицията, от която има нужда България в настоящата ситуация. Ние обаче сме член на НАТО, ясни са нашите партньори, така че ако такова искане към нас бъде отправено, трябва внимателно да преценим дали и как бихме могли да подкрепим една такава операция.

Вероятно сте забелязали, че на вашата стена във фейсбук поддръжници на БСП са против война срещу Сирия. Има ли България ход, с който да се откаже от участие при решения на ООН и НАТО?

- Едва ли има българин, който да е ентусиазиран от каквото и да е участие във военна операция на България. Основанията за вземането на такива решения обаче в никакъв случай не зависят от това привържениците на коя партия какви предпочитания имат. Водещото ще бъде защитата на българския национален интерес както в краткосрочен, така и в дългосрочен план, и безопасността на гражданите. Ако се прецени, че участието в една операция е необходимо с оглед интересите на страната, то ще бъде направено и ще бъде обяснено с аргументи. Ако ООН вземе решение за провеждане на операция, България би следвало като член внимателно да обмисли и да я подкрепи според възможностите си. До голяма степен така стоят нещата и с НАТО. На този етап обаче не се очертава подобно решение. Няма нужда от спекулации, нека не тревожим българските граждани. Подхождаме много сериозно и заявявам, че българският интерес ще бъде защитен. Не бива да възприемаме страната си като функция от интересите на други страни. И пак подчертавам - големият възел Сирия все още може да бъде разплетен с дипломатически и политически средства.

Има ли в Европейския съюз и в НАТО дългосрочна визия за бъдещето на Сирия? Преди дни британският вестник "Индипендънт" попита в заглавие дали Обама знае, че е на страната на "Ал Каида".

И Европейският съюз, и НАТО, и Съединените щати се убедиха, че Близкият изток и Северна Африка са сложни региони и там нещата не винаги вървят според най-оптимистичните очаквания. Когато заговорихме за бъдещето на страните от Арабската пролет, преди малко повече от две години, никой не си е представял, че в Египет отново ще управляват военните, че в страната ще има граждански сблъсъци и че процесът на демократизация ще отнеме повече време. По същия начин няма лесно решение и за Сирия. Факт е, нашите партньори го признават, че опозицията в Сирия е доста разнородна и сред нея има елементи, които не бихме искали да видим начело на управлението на страната. В същото време войната, която днешният режим води срещу собствения си народ, е нещо, което беше осъдено и няма как тази оценка да бъде променена. Затова говорим за политически процес и че е нужно да се поставят стабилни основи, върху които да се гради процесът. Когато говорим за военна интервенция, трябва да си даваме ясна сметка какво правим на следващия ден, когато тези удари бъдат прекратени, и как да организираме процеса. Това е моментът, в който се оказахме недотам успешни. Ние бяхме част от този процес в Ирак, например. Подкрепихме процесите и в Северна Африка и има с какво да помогнем.

Другото, което правим, е подкрепата за сирийските бежанци. България до момента е дала 380 000 евро в подкрепа на ООН за сирийските бежанци в съседните страни. Това също е проблем, който не бива да ни убягва, защото те са вече милиони.

Бежанците ли са най-големият проблем за България?

Не мисля, че един военен удар би предизвикал силно нарастване на бежанската вълн. След две години на гражданска война в Сирия има близо 2 млн. бежанци, които са в съседните държави.А над 4 милиона мигрират в рамките на страната. Тоест имаме хуманитарна криза, която не се е превърнала в катастрофа само благодарение на страните от ЕС  и на голяма част на страните  членки на ООН. Този огромен брой бежанци влияе дестабилизиращо върху съседните държави, особено върху Ливан. Ненамирането на решение на конфликта създава предпоставки за дестабилизация на целия регион.

Колкото до България - бежанска вълна не можем да очакваме или поне не в такива мащаби, каквито споменах. Факт е, че бежанският поток се усилва и правителството предприе съответните мерки. От една страна, разширяваме нашия капацитет за приемане на бежанци, от друга - засилваме контрола по границите. Наистина потокът е завишен, но не всички дошли нелегално в България търсят убежище. Потърсилите убежище или статут на бежанец у нас са близо 5 пъти повече през първата половина на тази година в сравнение със същия период на миналата. Говорим за малко над 2000 души. Това не е нещо, с което страната ни не може да се справи. Но нас ни дели една граница с Турция. Така че не бива да подценяваме тази заплаха.

Какво пречи за подписването на договора за добросъседство с Македония, който пък е стъпка към членството  в ЕС?

Убедих се, че за да стане факт договорът за добросъседство и сътрудничество, е нужна както добра воля, така и силна политическа воля, за да бъдат преодолени тези два или три въпроса, които спъват неговото подписване. Това не са лесни въпроси, въпреки че и двете страни са постигнали съгласие по тях с декларацията на министър-председателите от 1999 г. Оттогава обаче, особено в последните няколко години, в Република Македония се развива един процес, който вместо да води към успокояване на наследените проблеми, допълнително ги задълбочи. Причината да искаме подписването на този договор е, че искаме за себе си, като страна член на ЕС, необходимите гаранции, че в бъдеще едно следващо ръководство на Република Македония няма да има териториални претенции към нашата страна, няма да бъде продължена политиката на присвояване на исторически събития и личности, които са свързани с българската история. И изведнъж се оказва, че тъкмо тези неща дефинират новата идентичност на македонската държава.

Но отказът от тях няма ли да е отказ от македонската национална идентичност?

Това е основният проблем за Македония. България признава политическите реалности днес. България няма никакви претенции към територията и сме първите, които са признали македонската държава, но не можем да приемем, че идентичността се гради на базата на присвояване на история. Една държава и нация могат да градят идентичност на базата на настоящето и на бъдещето. Смятаме, че приемането от страна на Република Македония, на този етап поне частично, на историческите реалности, ще допринесе много за развитието на нашите отношения в бъдеще. Знам, че не е лесно, но все пак неслучайно условието на Европейския съюз към всяка страна кандидат за член е да е изчистила двустранните въпроси със съседните страни. Не искам да звучи като ултиматум към македонската страна, но те много добре знаят, че без подписването на този договор България не е готова да отвори вратата към Европейския съюз.

Разбирайки чувствителността на тези въпроси, за мен е по-важно да създадем една по-позитивна атмосфера в отношенията между двете страни, да покажем, че можем да си сътрудничим паралелно с преговорите по някои други въпроси, които не бива да чакат. Те са свързани с икономическите връзки, с развитието на транспортната инфраструктура, с трансграничното сътрудничество и други. Тези въпроси не бива да чакат, а работата по тях е възможност да напреднем и по чувствителните точки от договора. Срещата на българския министър-председател с македонския и няколко министри в Кюстендил беше принос в тази посока. Искам да подчертая, че диалогът е важен, но ние няма да приемем симулирането на диалог. Този диалог трябва бъде изпълнен със съдържание, а не просто със срещи на едно или друго равнище, от които не следва нищо. Независимо че имаше принципна готовност, все още не сме получили дата за следващия кръг от преговори, на който този път македонската страна е домакин. Това, че толкова време не е получена покана, за мен е сигнал, че този въпрос не е сред важните за Република Македония или поне не за това правителство.

Явно не сте оптимист за скорошно завършване на преговорите?

Да си призная доскоро бях по-голям оптимист. Сега съм по-малко оптимист, но това не означава, че ще намаля своите усилия. Ние сме съседи. Бих казал, че сме братя с македонците. Развитието на връзките между хората трябва да продължи. Република Македония е тази, която иска да бъде член на Европейския съюз и от тази гледна точка не България е тази, която трябва да бърза. Ние време имаме. Република Македония е тази, която няма време за отлагане. Може да имаме различия, но няма как да ги решаваме, ако не се срещаме и не ги обсъждаме.

Протестите срещу правителството у нас продължават над 75 дни. Как вие разбирате мотивите на протестиращите?

Разбирам или поне се опитвам да разбера мотивите на хората да излязат на улицата и да протестират. Вярвам, че голямото мнозинство сред тях са искрени в желанието си за промяна, за повече прозрачност, ако правилно схващам, разбира се, техните очаквания. Те са за повече морал в политиката, за управление, което е в интерес на гражданите, а не на задкулисни играчи, за спазване на европейските ценности не просто в политиката, а и в обществения живот. Ако това е така, те имат съюзник в мое лице и в лицето на правителството.

Очаквам протестиращите да направят следващите стъпки и да бъдат поставени конкретните искания. Когато тези искания са налице, тогава можем да седнем и да разговаряме как те да бъдат реализирани. Аз смятам, че ако правителството подаде оставка и отидем на предсрочни избори сега, тези искания, които се опитват да формулират, просто няма да могат да бъдат реализирани. Това правителство е правителството, което най-много обръща внимание и комуникира с гражданското общество. Това е правителството, което наистина чува това, което гражданите казват. Дали това е достатъчно? Може би не напълно, но е едно начало, което трябва да бъде насърчено. Ние имаме желанието да го развиваме, но трябва да имаме и отсрещния партньор. Въпрос на преценка е какво е по-важно. Дали да се постигнат тези дългосрочни цели, за които говоря, или просто на инат да се вика “Оставка!”. Аз мисля, че конструктивното е първото и залагам на тези граждани и организации, които са готови да се ангажират в този диалог. Ние работим активно. От първия ден нямахме не просто 100 дни, нямахме 100 минути да се адаптираме към работата, да започнем да работим ефективно. Това пък беше добра закалка за всеки един от нас. Именно този натиск на гражданите ни накара да работим от първия ден за решаването на много големи проблеми, натрупани с години. Аз самият не съм предполагал, влизайки в Министерството на външните работи, че ще заваря такава тежка ситуация. Дипломатическата служба на България не е финансирана подобаващо, липсва мотивация на хората, не говоря само за заплатите. Няма адекватни системи за кадрови подбор. Твърде много неща са се решавали субективно, без ясни критерии и в един много тесен кръг. Това смятам, че го промених. Опитвам се да ангажирам служителите в един процес, в който те да са активната страна, а не да чакат инструкциите на ръководството.

По отношение на хоризонта аз смятам, че е правилно да не работим пожарно, а да работим така, все едно че имаме четири години пред себе си. А кога ще приключи този мандат, мисля, че никой не би могъл да каже в момента.