Министърът на културата в интервю за в. „Стандарт“

Господин Стоянович, какво беше вашето детство около елхата: Дядо Мраз ли чакахте или Дядо Коледа? Участвахте ли в правенето на руската салата?

Е, как да е около коледна елха? Възбудено, приказно, нетърпеливо! Голямо дърво, което баща ми мъчително довличаше от пазара на Римската стена, а аз подтичвах покрай него. Цял ден украсяване - татко помнеше всички играчки, оцелели от неговото детство. Варирайки според фамилната доза смъртност, на тържеството по раздаване на подаръци присъстваха широки слоеве на родата. После кадене, молитвата от най-стария: едно време беше дядо ми, после баща ми, леля ми, сега съм аз. Какъв Дядо Мраз, каква руска салата, Боже?!

Правехте ли представления вкъщи? Какви роли избирахте?

Да, непрестанно. Роли - каквито даде режисьорът. Баща ми най-често играеше тази роля. И аз, де. Но сега няма време.

Ходехте ли на църква като тийнейджър с компанията си?

Редовно, най-вече на Възкресение. По Коледа само на 25-ти. Естествено във великденското висене в черковните градинки имаше и немалка доза показен бунт срещу забраната.

Какви късмети в баницата ви се падаха?

Да сте виждали лош късмет в баницата? Та и аз така - все попадах на "здраве, късмет, нова кола, ново гадже"...

Вярвате ли в знаците на съдбата? Имало ли е случаи, в които пряко сте усетили нейната намеса във ваша полза?

Вярвам в Бога и не вярвам в случайността. Нищо не е случайно, всичко е от Него. Да вярва в знаците свише човек се учи най-вече от опит. Показателни са особено онези знаци, когато за твое добро не се е случило нещо, което много си искал.

Кои са приятелите ви от юношеството, с които продължавате да общувате?

Чак оттогава са малцина. Годините някак естествено подменят кръга около теб. Най-близък останах с Коко Каменаров, с когото се намерихме в една отпуска от казармата на кана домашно червено вино отел, което и двамата не обичаме.

Какви бяха вашите студентски години? Кое беше повече в музиката, поведението и средата - рокът или класиката, бунтът или традицията?

Учебни, как какви? Друга работа студентът няма. Особено ако е много беден и трябва да работи извън ученето - каквато беше моята съдба във Виена, където завърших история, после направих и докторат.

И до днес обаче се питам какво обективно ми донесе това високо образование

За субективното си знам и благодаря Богу за шанса. Но иначе, един паралелен човек в мен ми напомня непрестанно, че докато в смутно време мнозина тук правеха кариера, пари и връзки, аз прашасвах в архивите и аудиториите. Колкото до другия въпрос - в студентските години бях в апогея на "бунта на класиката". Във всяко отношение.

Как ще коментирате протестите и контрапротестите на студентите?

Всеки бунт, недоволство, дори несъгласие са смислени, единствено когато имат искрена подбуда и ясна цел. Другото е или далавера, или безпътица. Най-лесно е да се каже, че съпротивата е задължителна при младите. Но не е достатъчно. Важно откъде идваш, два пъти по-важно е накъде отиваш. Не мога да разбера твърдения на медийни мъдреци, които искат да внушат, че е важна не целта, а просто бунтът. То прилича малко на родната поговорка: "Залудо работи, залудо не стой". Не може да си просто срещу всичко, срещу "системата" по принцип. Невъзможно е да заспиш роб и да се събудиш свободен - просто ей така. Това е процес с дълъг път, правила и собствена философия.

Запазихте ли бунтаря в себе си, след като влязохте в политиката?

Не смятам, че влизането в политиката е била някаква повратна точка в характера ми.

От малък съм доста луд и трудно управляем

Когато майка ми ме хокаше да слушам спокойно детските приказки, обикновено се умирявах, но на челна стойка. В основното училище дразнех съучениците си и бая го отнасях. Другата странна птица в клас беше Хари (Харалан) Александров - и той бамбашка. В Немската гимназия пък се изтрепвах с учителките по литература и история. Отказах да отида на абитуриентския бал - добре, че партийната секретарка ни беше класна. В политиката правилата не са по-различни от "нормалния" живот. Ако влезеш в политиката като свиня, надали ще я напуснеш като ангел.

Едно време Надежда Михайлова ме обвиняваше, че отказвам да работя неща, които не са ми интересни, което било недопустимо в тоя занаят. Сигурно е права, но не я послушах. И до днес участвам само в проекти, в които виждам смисъл. И до момента, в който имат смисъл.

Вие сте министър в оспорвано правителство - мислите ли, че е възможно някога да се постигне поне протоколна хармония между политиците и техните избиратели?

Хармонията никога не може да е протоколна. Формално е само взаимното търпение, облечено в подобие на социално възпитание. Истинската хармония трябва да е по същество, което е невъзможно от Освобождението до наши дни. Казвам го като историк, а и вече като съвременник. И то с тъга.

Как комбинирате ангажиментите на министър и на баща, който гледа бебе?

Едвам. Ама как ви хрумна, че аз го гледам! Да са живи и здрави Мария, бабите, родата, помагачите. Голям успех е, ако вечер успея да се върна за банята на малкия. Пък и като знам какъв се връщам - убит, изнервен, препушил.

Добре, че жена ми ме търпи още

По-големите ви деца искат ли акъл от вас?

Чак акъл не. Засега са на нивото на материалните щения. Още не са довтасали с големите въпроси, с които аз изпотен отивах при баща ми.

За какво продължавате да спорите с брат ви?

В ужасно малкото време, което напоследък прекарваме заедно, гледаме просто да си говорим. Разбирам, че е идвал да нагледа майка ни по намалялото шише с ракия у дома. Което си е направо близост, макар и задочна.

В кой момент се просълзихте при срещите ви с етническите българи в бившите съветски републики?

Голям рев падна! И имаше защо, повярвайте ми. Това е истинска, паралелна България, които ние още не сме дооценили. Опасявам се, че онази е по-чиста и истинска от нашата тук.

Не се трогвам лесно, ама пред нашенска кауза, страдащо животно и строена войска нямам спирачка

Ама това не е много голяма хвалба за един политик, нали?

Спектакълът, филмът и книгата, които са изпълнили душата ви напоследък?

Уви, имам фатално малко време за четене - извън бумащини и проекти, разбира се. Ще ви се стори странно, една от последните вечери се спасих с малко Анна Ахматова. В галерия "Ракурси" имаше едни чудни етюди на Камен Цветков. Преди броени дни ме очароваха блестящите грузинци от "Сухишвили". Крада си по малко време, иначе не става.

Гледате ли тв сериалите, които разделят мнението на публиката на две?

Нямам време и нерви. От някое око, което хвърлям епизодично върху екрана, оставам с впечатлението, че публиката заслужава и по-истински телевизионни филми.